Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Тогава в края на годината се случило нещо много важно за нея. Един местен комитет й подарил чудесен велосипед с три скорости. Тая машинка представлявала истинска жертва от страна на добрите хорица, защото в долината времената били тежки — голяма част от шахтите работели с намалени смени и дребните монети, които миньорите внесли за подписката, представлявали за тях цяло богатство. Но този подарък имал неоценима стойност за Олуен, защото сега не била вече принудена да се влачи пеша по десетина мили на ден.

Аз видях за първи път сестра Дейвис, яхнала тъкмо този велосипед, вече очукан, но все още здрав и използваем, когато бе дошла да ми помага след ампутацията в минния забой. Тя беше висока, яка жена на четиридесет и седем години, с пълна фигура и сериозно лице. В светлосивите й очи имаше някаква неизменна откровеност и пламенност, които говореха за честен и уравновесен характер. Много пъти, когато се изправях пред случаи, които биха объркали и най-добрия специалист от улица „Харли“ и които надхвърляха познанията ми — а това съвсем не беше нещо рядко, защото бях принуден да се занимавам често със страдания, при които се уповавах само на щастието си и на провидението — нейното присъствие ми вдъхваше истинско успокоение.

Може би това се дължеше на начина, по който Олуен стоеше до леглото на болния или по който ми подаваше някой инструмент или превръзка, на начина, по който промърморваше някоя насърчителна дума, когато се колебаех за нещо, или ме възнаграждаваше със спокоен одобрителен поглед след добре извършена манипулация.

Често посред нощ, когато работехме заедно в претъпканата мансарда на някоя разнебитена къща, решени на всяка цена да спасим един човешки живот, аз се удивлявах искрено на нейното търпение и твърдост. Когато ни викаха при входа на мината за някоя злополука, тя отиваше обикновено преди мене, благодарение на своя велосипед, винаги спокойна, приветлива и смела. Но най-ценното й постижение беше „клиниката“ за деца и старци от градчето; тая скромна клиника се помещаваше в една-единствена стая, чийто наем плащаше самата тя. Тъкмо тая непринудена всеотдайност представляваше, струва ми се, основният елемент на нейния характер. Олуен мислеше само за другите. Винаги намираше време да каже по някоя насърчителна дума и сили да стане посред нощ за спешен случай.

Но Олуен не беше светица. Обичаше да запали цигара с кафето си и, в по-късни години, да пие чаша тъмна бира. В селището имаше множество църквици, но тя рядко влизаше в тях. „Много съм заета“ — обясняваше Олуен с усмивка. И все пак през цялата ни обща работа ни веднъж не я чух да каже лоша дума за някого. Не беше особено умна жена, но притежаваше безценен запас от здрави съждения и някаква вродена находчивост, която не й изневеряваше. Никога няма да забравя случая, когато електричеството угасна по време на спешна операция на апендицит в една самотна къща и аз останах безпомощен в непрогледния мрак; Олуен се измъкна навън и след момент се върна със силен фар, при чиято светлина операцията завърши успешно. Беше електрическият фар на нейния велосипед.

Тоя стар чер велосипед — той всъщност изглеждаше част от самата нея! Когато нощното ни бдение свършваше, тя ми сваряваше чаша силно, горещо и ободрително кафе, кимваше кратко за довиждане и се отправяше с велосипеда към жилището си край клиниката. За да я подразня, аз твърдях лукаво, че сигурно цял живот ще трябва да върти тия безжалостни колела.

Често се питах защо никога не бе потърсила по-добра служба. Сестрите, с които беше завършила, бяха се „издигнали“ всички, една от тях дори бе назначена неотдавна за старша сестра на голяма нова болница в Ливърпул. Когато прочетох това в „Медикъл джърнъл“, не можах да се сдържа и забелязах:

— Тоя пост беше само за вас. Толкова ви подхожда!

— Не. — Сестра Дейвис вдигна спокойно очи към мен и се усмихна с меката си сърдечна усмивка, в която нямаше ни капка завист или озлобление. — Аз не умея да ръководя хора и съм поизостанала в хирургическата техника. Тук, в тая стара дупка, съм много по-щастлива; и много повече полезна.

Една сутрин, когато се обличах, мисис Морган се втурна в спалнята обхваната от възбуда, която противоречеше странно на обичайното й резервирано държане.

— Мистър Луис иска да ви види, докторе… отнася се до сестра Дейвис.

Управителят беше на долния етаж. Той ме погледна изпод сключените си вежди.

— Чухте ли какво е станало?