Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

В такива моменти във въздуха се носеха вопли за възмездие, изкупление и спасение, от които човек не можеше да се защити с никакъв цинизъм и които те карат да чувстваш с ужас, че се намираш в присъствието на някакъв свръхестествен дух.

Тая вечер просто не ми се ядеше, макар че моята добра съпруга, която бе забелязала унинието ми, настоя да хапна нещо. След като изпих чаша горещо какао и изгълтах няколко залъка хляб и сирене, аз се хвърлих на леглото, изморен до мозъка на костите си, молейки се да не ме търсят за нова визитация. Скоро се унесох в дълбок сън.

Събуди ме слабият звън на телефона — звън, който продължи така дяволски упорито, че ме накара да стана. Пристъпих в тъмнината замаян от сън и отнесох слушалката до леглото. Чух веднага някакъв женски глас, който идеше от много далече.

— Елате незабавно, докторе. Елате незабавно в дома на Евънс в Истфед.

Изпъшках глухо.

— Не мога да дойда в Истфед тая нощ.

— Но трябва да дойдете, докторе…

— Коя сте вие?

— Съпругата на Евън Евънс. Дъщеря ми е много болна.

— Ще дойда сутринта, разберете.

— О, не, трябва да дойдете веднага. За бога, докторе, трябва да дойдете още сега.

Готов бях да изругая гласно: от всички нещастия, които могат да сполетят един изтощен и преуморен лекар, най-мъчителни са нощните посещения. Но молбата и настойчивата тревога в гласа ме накараха да се реша въпреки нежеланието ми. Оставих слушалката на мястото й, полежах малко, докато се отърся от съня, после станах, намъкнах влажните си дрехи и грабнах чантата.

Вън дъждът бе престанал, но вятърът беше силен и хапливо студен и гонеше тъмните разпокъсани облаци пред лицето на мразовитата луна. Дивите, сурови планини се извишаваха над гледка, която беше толкова мрачна и печална, че аз инстинктивно потреперих и пристегнах шалчето около врата си. Знаех, или поне мислех, че зная какво ми предстои: пет мили път до Истфед, който се намираше насред склона към Пенпентър, най-високия връх в тая назъбена планинска верига. Докато залитах по неравния път, започнах да си припомням една смътна история за този човек, Евън Евънс, чиято съпруга ме беше повикала.

Всъщност бях чул много малко неща, които сред това затворено общество можеха да бъдат и още по-малко. Навремето Евънс живял в самия Тригени и бил един от най-видните хора в селището. Не бил много образован, но въпреки това бил заможен и уважаван от всички като собственик на доходно малко открито каменовъглено находище, наречено Тригени №1. Но за нещастие един ден между него и главната мина избухнал спор във връзка с правото му да превозва добива по чужда територия. Въпросът бил дребен, дори незначителен, но Евънс бил буен човек, особено когато някой оспорвал правата му. Спорът се превърнал в разправия и накрая бил поставен пред съда. Евънс загубил делото. Тогава подал жалба. И загубил. Пламнал от гняв, той се обърнал към още по-висша съдебна инстанция. И пак загубил. Така делото се проточило безкрайно, докато най-после, сразен и обеднял, той бил принуден да продаде находището на ниска цена и да се погребе в самотна къща върху планинския склон край Истфед, която отдавна стояла необитавана. Там живееше вече от години, мразейки и отбягвайки своите събратя, може би вече малко ненормален в резултат на всички тия нещастия, докато накрая се бе превърнал почти в легендарна личност. Евънс пазеше ревниво самотата си, но някои есенни вечери човек можеше да го види на лов за бекаси по склона, а нощем понякога да го зърне как галопира диво върху понито си под обляния от лунната светлина връх, сякаш въстанал срещу целия свят.

Ето кой беше Евънс, доколкото бях научил от оскъдните слухове, до чиято къща най-после стигнах след безкрайния път. Обширна и занемарена, със сгушени до нея пристройки, сградата приличаше, поне в тоя час, на мрачна и разнебитена казарма. Не се виждаше никаква светлина, докато се влачех по тясната пътека, и гробната тишина се нарушаваше само от дрезгавия вик на бухал. Дръпнах връвта на звънеца. Никакъв отговор. Ослушах се за малко и понеже до ушите ми долиташе само все същият далечен и подигравателен глас на зловещата птица, заудрях с юмрук по тежката врата, обхванат от внезапно нетърпение.

В отговор се надигна яростен лай на кучета и едва след няколко минути на вратата се показа застаряла, загърната в шал жена, облечена в износена черна рокля. Докато непознатата ме гледаше вторачено с уплашен израз на прибуленото си, отпуснато и бледо лице, което в светлината от фенера в ръката й ми приличаше на спукан свински мехур, край краката й пропълзяха две хрътки и заръмжаха с оголени срещу мене зъби. Ядосан от този прием, аз я отминах грубо, прекосих широка, бедно мебелирана и слабо осветена стая с каменен под и се озовах в някакво помещение, което приличаше и на кухня, и на салон. Тук очите ми веднага се спряха на една девойка, която лежеше в безсъзнание край огъня върху канапе с пълнеж от конски косъм. До него, приведен и впил тежък взор в момичето, седеше мършав, но необикновено як мъж, сигурно не по-нисък от шест фута. Беше по риза, обут в къси широки панталони, стегнати при коленете, и без обуща; безредието в облеклото му биеше още по-силно на очи поради посивялата коса, разпиляна като грива около главата му. Може би имаше петдесет и пет години. Без съмнение това беше Евънс.