Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

В други отношения обаче Тригени беше просто нетърпим. Нямаше никакъв обществен живот, никакви забавления, нито дори кино. Жена ми и аз обичахме природата и бяхме свикнали да правим дълги разходки из горите, полята и ливадите. Тука обаче, затворени в тая тясна долина и оградени от мрачна и замърсена земя нямахме никаква възможност да се доберем до свежа зеленина. Фактически зеленият цвят — тая чудна багра на природата — беше нещо непознато в потъмнелия и сивкав Тригени. Понякога чувството, че сме погребани в тоя планински процеп, ни потискаше необикновено много. Но ние бяхме млади, здрави и лудо влюбени един в друг. При това и двамата имахме чувство за хумор, което ни помагаше да се смеем над отрицателните страни на нашия живот… С две думи, бяхме щастливи.

Всеки следобед, когато бях свободен, двамата отивахме в конюшните на мината да погледаме старите понита. Повечето от тия дребни животни, типични уелски степни кончета, яки и с рошава грива, бяха прекарали целия си трудов живот в мината, теглейки тежките, натоварени с въглища влакчета и вагонетки, от забоите до изхода на шахтата. Дългите години в недрата на земята (докато работеха, те живееха само в подземни конюшни) бяха отнели почти напълно зрението на тия търпеливи и добродушни малки четирикраки. Сега, недъгави и стари, те не бяха вече годни за труд. Но Луис, управителят, беше човек с добро сърце и никога не би прибягнал до практиката на много други мини — да праща изтощените животни в Белгия и Холандия, където търговците на коне ги купуват за клане. Тук се грижеха за тях, хранеха ги и ги извеждаха на слънце, за да поживеят спокойно последните си дни.

Ние познавахме всичките, а Нигър, Джинджърснеп и Тъфи станаха наши любимци. С какво нетърпение само очакваха морковите и бучките захар, които никога не пропускахме да им занесем! След такава чудесна почерпка те протягаха старческите си глави от яслите, въртяха потъмнелите си очи и се мъчеха да ни оближат цели с влажните си плътни езици.

Понякога заедно с нас в конюшните идваше човекът, който бе станал най-близкият ни приятел в тая каменовъглена пустош. Това беше районната сестра, жена на средна възраст, към която и двамата се бяхме привързали особено много. И понеже нейната история заслужава по-голямо внимание, ще изпреваря някои събития, за да я разправя по-подробно.

Олуен Дейвис била едва двадесет и пет годишна, когато завършила медицинското си обучение и била назначена за „пътуваща сестра“ в района на Тригени. Жилището й, в сравнение с нашето, беше съвсем жалко и се състоеше от една бедно мебелирана и неприветлива стая. Въпреки това Олуен се отдала с ентусиазъм на работата си и бродела неуморно във всякакво време по трудните планински пътища и пътеки, посещавала болните в домовете им и се грижела за малцината пациенти, които идвали в скромния лазарет, уреден от местните общински власти.

Лекар на дружеството по онова време бил един стар доктор на име Галоу, ленив и некадърен човек, който не й оказвал никаква подкрепа. Обезкуражена, младата жена трябвало постоянно да се бори с изкушението да подаде оставка.

Към края на първото й лято в Тригени избухнала епидемия от коремен тиф. Когато Олуен отишла при доктор Галоу с надежда да получи нареждания за борба и ограничаване на епидемията, била наругана грубо. Тия епидемии не били рядкост за градчето. „Какво, за бога, можем да направим, освен да лекуваме болните и да чакаме?“ — попитал Галоу.

Възмутената млада сестра решила да поведе борбата сама. Събрала проби от водата на различните кладенци, единият от които според нея бил сигурно разсадникът на болестта, и ги отнесла на медицинските власти в Кардиф. Четиридесет и осем часа по-късно пристигнала официална телеграма, която гласяла, че изворът на заразата бил открит в един кладенец в края на улица „Гауър“, който снабдявал част от Тригени с вода. Управителят на мината наредил незабавно да запечатат кладенеца.

Срещу тая „намеса“ на младата сестра се надигнал едва ли не повсеместен вик: против нея се обявили дори и някои от местните пастори. „Но за да се увериш, че пудингът е хубав, трябва да го опиташ.“ 26 26 Английска поговорка. — Б.пр. Нови случаи на коремен тиф вече не се появили, епидемията била бързо ограничена и Олуен, която продължавала упорито работата си, почувствала как хората започнали да я гледат с все по-голямо уважение. Никой не я посрещал вече с мълчалива враждебност. Жителите започнали да я приемат с отворени врати и отворени сърца. На път за училище децата пресичали улицата да й пожелаят добро утро, миньорите й се усмихвали дружелюбно, старите жени я задържали край огъня на чашка чай и току-що опечен кекс.