Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

В такива критични случаи има едно лекарство — да се яде. През целия ден бяхме хапнали само няколко сандвича и понеже беше ясно, че от хазайката няма да получим нищо — в кухнята цареше пълно мълчание — улових жена си подръка и я изведох от къщи.

В Тригени нямаше ресторант — само глупак би могъл да търси подобно нещо тук — но по пътя от гарата бях забелязал обикновена гостилница от тези, които бях посещавал с удоволствие като беден студент: с една дума, гостилничка, в която се сервира риба с пържени картофи.

Седнахме на свободна маса. Заведението беше топло и задимено, напоено със силния мирис на прясна пържена риба и натъпкано с миньори. Храната, която ни сервираха на голата маса, беше, както очаквах, гореща, вкусна и добра (опитът ме бе научил, че там, където се хранят трудови хора, яденето е винаги хубаво) и когато привършихме вечерята, животът ни се стори малко по-лек и несъмнено по-розов.

— Питам се дали да отида в администрацията на компанията и да им се представя.

— В никакъв случай. Пътят беше продължителен и уморителен. Отиваме направо в леглото.

Осъзнах внезапно двусмисленото значение, което можеха да имат тия думи, изречени просто в дух на майчинска загриженост, жена ми неволно се изчерви, но прибави храбро, с практичен тон:

— Дюшекът поне е хубав и от конски косъм. А доколкото забелязах, чаршафите са току-що прани.

— Мила — промърморих сантиментално, без да обръщам внимание на дебелата готвачка, която пържеше нещо и същевременно поглеждаше към нас иззад тезгяха и като чоплеше зъбите си с фуркет, — ти си без съмнение най-сладката и храбра женичка на света. Помисли си само! Можеше да се омъжиш за някого, който щеше да ти осигури всичките удобства и лукс, на които си свикнала… Меден месец до Монте Карло, италианските езера, Флоренция, Капри… Но не, с доброто си сърце и въпреки неодобрението на родителите си ти се омъжи за мене, бедняка, позволи ми да те откъсна от чудесния ти дом, от живота, който си бе избрала, заради тая… тая проклета кочина. Прости ми, мила: зная, че ти бях обещал да не се изразявам грубо. Но имай търпение, мила, аз ще ти се отплатя за всичко. Ще преуспея заради тебе… Не, не си дърпай ръката, пет пари не давам, че келнерката може да слуша… Аз ще бъда богат, прочут, ще стана най-известният специалист на улица Харли 22 22 Лондонска улица с кабинети на най-известните столични лекари. — Б.пр. . И макар че тая вечер не можем да бъдем във Франция или Италия, обещавам ти, че моята любов и обожание ще компенсират тая загуба. Мила, тая вечер…

— Хей, драги, вие ли сте новият доктор? — Моята рапсодия, толкова лирична и комична, беше прекъсната рязко от един човек, който бе влязъл през летящата врата; набит, дребен мъж със счупен нос, и лице така нарязано и надупчено от мънички синкави белези, че приличаше на татуирано. На топчестата си, ниско подстригана глава носеше малка кожена шапчица, а в ръката си петромаксова лампа.

— Не искахме да ви безпокоим веднага, докторе — продължи той, когато му отговорих утвърдително, — но ви викат в мината.

Това неочаквано повикване беше твърде неприятно, но все пак изпитах известно малко задоволство при мисълта, че управата на мината е била уведомена официално за пристигането ми. Придружих жена си през улицата до жилището, казах й, че ще се върна след половин час, и тръгнах с моя нов приятел.

Узнах от него, че се казва Райз Джоунс и че от тридесет години работи под земята; започнал като водач на кон и стигнал постепенно до сегашната си работа — взривьор. Когато го попитах защо ме викат, Джоунс ми отговори с израз на човек, отдавна свикнал с трудности и нещастия, че в шахтата бил ранен един миньор, който се нуждаел от медицинска помощ.

Пристигнахме в участъка на мината, прекосихме цяла мрежа от железопътни релси, които блестяха на светлината на факли, и влязохме в помещението за първа помощ; там моят водач ми подаде мълчаливо оръфана лекарска чанта и ме поведе към входа на шахтата, където ни чакаше желязна клетка, увиснала на скърцащи вериги. Влязохме, вратичката се затвори и Джоунс даде сигнал; преди да успея да си поема дъх, клетката полетя надолу с шеметна бързина, подобно на куршум, и се спусна на деветстотин фута под земята.

Спряхме с трясък на дъното. Излязохме от кабинката и се озовахме в нещо като сводеста пещера с разкъртен таван, от който се стичаше вода; оттук се разклоняваха множество тунели и Джоунс ме поведе по един от тях.

За първи път в живота си влизах в мина. Виждал бях мини само отдалеч и с каменовъглената индустрия бях запознат толкова, колкото и с произхода на буцата въглища, която слагах в огъня. Сега обаче, докато едва успявах да не изостана от Джоунс, който вървеше бързо и уверено в тоя нисък, тъмен и влажен тунел, и се прегъвах надве, за да не се ударя (но все пак на два пъти едва не си строших главата в скалните издатъци от тавана), започнах да си давам отчасти сметка за опасностите на миньорския живот.