Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Поклатих глава, обхванат от внезапна тревога.

— Снощи отивала с велосипеда си при някакъв болен… към Блентли. — Луис говореше със стиснати устни. — Напряко на пътя бил паднал някакъв стълб и в тъмнината сестрата връхлетяла право върху него. Лежала цяла нощ на вятъра и проливния дъжд, докато хората от дневната смяна случайно я открили… — Последва продължително мълчание, после управителят завърши: — Мисля, че гръбнакът й е счупен.

Грабнах ужасен шапката и палтото си и тръгнах веднага с управителя. Луис вървеше бързо, с напрегнато и мрачно лице.

— Знаете ли, докторе — рече той внезапно, загледан право пред себе си, — преди години й предложих да се омъжи за мене. Но ми отказа. Била много заета с работата си. — И след кратко мълчание добави: — Да, тя просто се е посветила на призванието си.

Бяха я отнесли в жилището й, където я прегледах основно. Очевидно имаше счупени гръбначни прешлени, а долните крайници бяха безжизнени и неподвижни — пълна парализа! Тревожен признак беше и силното главоболие в тила, от което се оплакваше. Направих лумбална пункция, която пооблекчи болките й; после я отнесохме на гарата и я настанихме върху двоен дюшек във фургона на сутрешния влак за Кардиф. Луис и аз я придружихме и след три часа тя лежеше в градската болница.

Върнахме се в Тригени и зачакахме вести. В началото беше съмнително дали изобщо ще оживее. После узнахме, че са й направили няколко операции, продължителни и трудни — няма нищо по-сложно от операциите на гръбнака — и трябвало да лежи с часове на хирургическата маса. А след това няколко седмици в гипс, масажи и физиотерапия. И накрая трагична присъда — всичко беше напразно, Олуен нямаше да може да ходи!

Времето течеше. Имахме вече нова сестра, млада девойка, току-що завършила училище, която се справяше добре с работата си в района. Но с това свършваше и цялата й дейност: клиниката, за която Дейвис бе полагала толкова грижи, остана затворена. А това беше тежък удар за градчето.

Един следобед, когато минавах край затвореното помещение на улица Чапъл, се спрях като закован. Дали беше фантазия, или просто самоизмама, произтичаща от мигновено възпоменание, от внезапен спомен, изплувал от миналото? Беше ми се сторило, че чувам някакъв глас! Отворих инстинктивно вратата. Тогава видях нещо, което накара сърцето ми да подскочи.

В инвалидна количка седеше старата районна сестра, почти съвсем побеляла, малко прегърбена и явно отслабнала, със завивка върху парализираните си крака, но в предишната си униформа! Оградена от своите пациенти, предимно деца, тя се движеше сръчно из помещението, като „въртеше“ с опитна ръка колелата на инвалидния си стол. Стоях неподвижен в сянка. Най-после си отиде и последният пациент и преди Олуен да се обърне и ме забележи, аз се спуснах и сграбчих ръцете й, тия похабени, сръчни ръце, които бяха облекчавали страданията на другите толкова дълго време.

— Сестра Дейвис… Олуен! Вие сте вече добре!

Олуен ми се усмихна сърдечно.

— Защо не? Нима не виждате? Ето ме пак на работа — усмивката й стана още по-широка, — и пак на колела!

Влажна и тъмна декемврийска нощ. Вятърът виеше по тясната уличка между неравните редици къщи, запокитваше ожесточено дъжда срещу стъклата на прозорците и метеше пустите улици със съскаща ярост. Магазините бяха отдавна затворени и само през завесите на Тригени Армс се процеждаше мъждива светлина.

Бях свършил последната си визитация и сега се прибирах мокър до кости, уморен като куче и крайно унил. Беше един от ония дни, когато проклинах съдбата, която ме бе довела в Тригени. „Не съм — повтарях си горчиво — нито алтруист, нито пък светец като нещастната Олуен Дейвис, не съм пламенен мъченик, готов да се пожертва пред олтара на човешките страдания.“ След единадесетмесечен престой в това мрачно селище, запокитено сред черните Кармартънски планини, където все още работех самичък в разнебитената амбулатория и все още трябваше да бродя с километри пеш, защото не можех да си позволя лукса да наема кабриолет, започвах да се убеждавам, че съм направил лоша сделка. Самото градче, не толкова поради сивата си грозота, колкото със странната си атмосфера на пълна откъснатост от реалния свят, оставаше съвършено чуждо за мен. Сякаш в самия въздух на това загубено селище имаше нещо нереално и фантастично, което ме потискаше като с мъртвешки саван. Мнозина от хората вече се държаха много приятелски и все пак „под повърхността“ течаха някакви странни и дълбоки потоци, чието естество не можех да определя. Тия хора бяха потайни и страшно религиозни. В неделя във всички църкви се разнасяха химни, които се пееха с такъв висок и пламенен глас, че сякаш отекваха в самите планини, които ги подемаха и издигаха до небесата.