Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Той гледаше болната девойка така напрегнато, че не ме чу, като влязох, но когато тръшнах чантата си на масата, обърна се обезпокоително рязко и очите му заблестяха така диво, че просто се уплаших.

— Какво искате?

Говореше с плътен пресипнал глас и в началото помислих, че е пиян. Отговорих му колкото можех по-сдържано:

— Аз съм лекар. Ако се дръпнете, ще прегледам болната, която изглежда твърде зле.

— Лекар! — Той повтори думата с някакво печално учудване. После лицето му се изчерви. Не повиши гласа си, но в тона му прозвуча ясна заплаха. — Не ми трябват никакви лекари, не ми трябва никой. Махайте се.

Държането му беше явно заплашително и аз се почувствах обхванат от истинско възмущение. Помислих си за усилието, което си бях наложил, за да се отзова на това повикване, за трудното ходене в мрака и за грубия начин, по който ме посрещнаха тук. Казах разгорещено:

— Трябва да сте луд, за да говорите така. Дъщеря ви е сериозно болна. Достатъчно е да я погледнете, за да го разберете. Не желаете ли да се опитам да й помогна?

При тия думи той видимо потръпна и стрелна към канапето крадлив поглед, в който се появи внезапен и мъчителен страх.

— Не вярвам на лекари — промърмори намръщено Евънс. — Никому не вярвам, особено щом се отнася до дъщеря ми.

В оскъдно мебелираната, наситена със странна атмосфера стая настъпи мълчание. Какво трябваше да направя? Погледнах към жената, която стоеше обхваната от смъртен ужас до вратата, скръстила смутено ръце на гърдите си. Навярно тя бе изстреляла последния си патрон, като се беше осмелила да ме повика против волята на своя повелител и съпруг, и от нея не биваше да очаквам никаква подкрепа. Изглеждаше, че може да успея само по един начин. Приближих се с решителен израз до масата и вдигнах чантата си с вид, че си отивам.

— Отлично. Ако дъщеря ви умре, ще знаете поне кой е отговорен.

За момент Евънс остана неподвижен, като свиваше и разтваряше мъчително пръстите си; лицето му потрепваше нервно, а погледът издаваше борбата, която се разиграваше в него — борба между омразата и страха. Тогава, когато ръката ми беше почти върху дръжката на вратата, той извика с хрипкав глас, който сякаш излизаше насила от широкия му гръден кош:

— Не си отивайте. Ако наистина е толкова зле, прегледайте я.

Върнах се и като коленичих до канапето, прегледах девойката. Беше по-възрастна, отколкото предполагах, около осемнадесетгодишна, но въпреки измъчения вид, в крехката й недоразвита фигура имаше някаква странна и трогателна хубост. Обхвана ме неочаквано съчувствие. Беше така безпомощна сред тая обстановка, оставена в ръцете на толкова невежи родители! Поместих я внимателно и тя простена. Кожата й пареше, но хрипове нямаше. Дробовете й бяха чисти; сърцето не издаваше шумове. Бях озадачен. И в тоя момент забелязах една лека, но тъмна на цвят подутина зад лявото й ухо. Гноен мастоидит. Когато се уверих напълно в това, обърнах се към Евънс:

— Трябваше да ме повикате още преди няколко дни.

— Това е само настинка — промърмори той; под „настинка“ в Тригени разбираха всякакъв вид възпаление. — Налагахме я с гъша мас и трици. Утре ще отида за пиявици от езерото при Пенпич. Тогава сигурно ще оздравее.

— Тогава сигурно дъщеря ви ще бъде мъртва.

Евънс несъзнателно отвори уста и мършавото му лице побеля като тебешир. Той стоеше пред мене неподвижен, сякаш парализиран. Жената погледна от мене към него, закърши ръце и се завайка диво на уелски.

— Чуйте, Евънс… — заговорих гневно аз, като се опитвах да го убедя, — трябва да ме разберете. Кухината на тая кост е пълна с гной. Ако не се отвори и изчисти, гнойта ще пробие черепа и ще проникне в мозъка. А вие знаете какво означава то. Ако не вземем незабавно мерки, дъщеря ви ще живее не повече от пет-шест часа.

Евънс протегна ръка към стената, сякаш търсеше опора. Едрото му тяло като че се сви. Очите му бяха втренчени в мене. Най-после той облиза и раздвижи устните си.

— Вярно ли е това?

— Каква причина бих имал да ви лъжа?

Настъпи кратко мълчание. Видях го как стисна силно зъби от неочаквана и болезнена спазма.

— Почвайте тогава… тя трябва да оздравее.

Евънс не рече нищо повече, но бляскавият му поглед, който не се откъсваше от мене, говореше съвсем ясно. Разбрах отлично заблуждението му — в очите на всеки човек той виждаше свой враг. Сега ми се доверяваше против волята си, принуден от необходимостта и страха. Внезапно една мисъл ме накара да изтръпна. Бях го убедил да се съгласи да я оперирам. Какво ли ще се случи обаче, ако не успея?