Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Тая жена се оказа телефонистката в Тригени.

Времето течеше неусетно — дни, седмици и месеци, а аз тъпчех все на едно място. В първия прилив на моя ентусиазъм бях обещал на скъпата си жена, макар вече да не употребявах такива нежни епитети, особено когато нейните отчаяни опити да овладее уелската кухня ме караха да вземам сода бикарбонат и с охкане да я упреквам, че е решила да ме отрови — бях й обещал, повтарям, богатства, обществено положение, къща на улица „Харли“, и ако си спомням добре, вила на Средиземно море. Но ето че двамата бяхме все още тук, живеехме все така оскъдно, стараехме се да спестим малко пари, без да можем „да се измъкнем от дупката“, както казват шотландците, погребани живи сред тия ужасни планини: едно наистина потискащо състояние, което можеше да обезвери всекиго. Започнах да се дразня често, употребявах остри изрази, подавах заявления за други служби, но всичко оставаше без резултат. И тогава, един паметен ден, се втурнах вкъщи с писмо в ръка.

— Заминаваме! В края на месеца.

Моята другарка по участ ме изгледа втренчено, с широко разтворени очи.

— Заминаваме? Но аз тъкмо започнах да харесвам това място.

Нима можеше да съществува по-опърничава жена от тая, която сега се мъчеше да ме убеди, че харесва живота си? Успях обаче да се въздържа.

— Там, където отиваме, ще ти хареса още повече. Службата е много по-добра.

Подадох й писмото. То беше от секретаря на медицинското взаимоспомагателно сдружение в съседната долина Тредигар, който ми предлагаше лекарско място. Заплатата беше само малко по-голяма от сегашната, но онова, което привличаше окото и караше сърцето да подскача, беше фактът, че на лекаря се осигуряваше къща — истинска къща! Благородните чувства на жена ми не можаха да устоят пред такава съблазън и тя започна да гори от нетърпение да заминем.

Изчакахме, докато дружеството намери заместник, натоварихме оскъдните си вещи на един камион, сбогувахме се с управителя Дай Луис, който ни изпрати с искрено съжаление, стиснахме ръка на Олуен Дейвис и на печалната мисис Морган, покатерихме се в кабината на шофьора и се отправихме през високите планински вериги към новия си дом.

Тредигар беше също миньорско градче, но спретнато, чисто и разположено при края на една хълмиста местност, която все още не беше обезобразена. Имаше няколко прилични магазина, обществена библиотека и — което изглеждаше просто невероятно — градски дом, където два пъти на седмицата се даваха филми.

Малката къща, която жена ми с нетърпение беше очаквала да види, се оказа солидна постройка от червени тухли с пирамидален покрив. Издигната сред необработена градина, край чист планински поток с дървено мостче над него, тя сполучливо беше наречена „Долчинката“. Тая къща беше нещо като дворец в сравнение с двустайното жилище, което имахме преди, и макар че краткото, но тясно и непрекъснато съжителство на жена ми с мене не й позволяваше вече да твърди, че има ангелски характер, тя благодари искрено на небето, задето ни бе дарило най-после със свой дом. При това тя обичаше да подрежда и преместването ни в Тредигар не я смути никак.

Работата тук се оказа твърде интересна за мен. По плана за медицинска помощ, с оглед на който бях ангажиран, всички миньори правеха малки седмични вноски в сдружението и с това получаваха право на безплатно лечение за себе си и своите семейства. Фактически тази система може спокойно да се смята за основа на онзи закон за социализация на медицинското лечение, който по-късно бе приет за цялата страна. Анюрин Беван, главният съставител на този социален закон, е бил някога миньор в Тредигар, където местната медицинска взаимопомощна организация му е направила безспорно силно впечатление с бързото и безплатно лечение, което е осигурявала на работника.

Без съмнение, тая система има големи положителни качества, но има и своите дефекти, главният от които беше, че тук, в Тредигар, тя получила „картбланш“ миньорите да търсят медицинска помощ, като денонощно викаха доктора. С една дума, системата насърчаваше хипохондриците, недобросъвестните и ония нахални елементи, които непрестанно висят в лекарските кабинети с надежда да изкопчат нещо безплатно — очила, превръзки, бандажи и дори очистително.

Моите истински болни бяха много, но трябваше да се справям и с другия вид пациенти. Имаше една здрава млада жена, която лежеше по цял ден и настояваше да я посещавам, защото си мислеше, че е болна от туберкулоза — идея фикс, в която нищо не можеше да я разубеди. Мнозина от старите опитни миньори се преструваха, че страдат от нистагъм и артроза на коленните стави — професионални заболявания, които им даваха право на пенсия, и понеже умееха да подвеждат, често пъти сериозно ме объркваха. Имаше също случаи, при които въображението упражняваше още по-голямо въздействие върху плътта и функциите на тялото. Помня един много забележителен случай от ония ранни дни, който илюстрира това рядко срещано състояние — лъжлива бременност. Беше четиридесетгодишна бездетна жена, уважавана от всички и омъжена от петнадесет години, която неочаквано реши, че е бременна и започна да проявява всички признаци и симптоми на бременност. Сутрин й се повдигаше, стана придирчива към храната, в гърдите й настъпиха типични промени, коремът й започна да се подува и мензисът й спря. Нищо не можеше да я убеди, че състоянието й се дължи на чиста невроза. В този случай можех само да повторя прочутите думи на лорд Аскуит: „Мадам, ще чакаме и ще видим“. И наистина, в края на деветия месец, въпреки всичките й усилия и мъки, тя изкара… само въздух!