Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Чувствах, че жена ми се пита в какво ще се изрази моята жажда за повече знания. Не мина много време, и тя можа да си отговори. Скоро в „Долчинката“ започнаха да пристигат един след друг големи колети, за които човек може да помисли, че съдържат такива интересни неща като чаршафи, покривки за маса или пък порцеланови прибори за вечеря (от каквито имахме голяма нужда) и които разковавах усърдно веднага с чука. За разочарование на жена ми се оказа, че тия колети съдържат само… големи, дебели и съвсем неразбираеми на пръв поглед медицински учебници. Понеже нямах достатъчно налични пари за покупката на тия книги, бях се абонирал за библиотеката на Кралското дружество в Лондон и сега човек можеше да си помисли, че цялата тая библиотека е пренесена вкъщи, докато в действителност то беше само малка част от онова, което предстоеше да получа.

Сега, след като се прибирах от амбулаторните прегледи в осем часа вечерта, сядах усърдно над новите книги. Често след някой особено уморителен ден едва успявах да задържа отворени натежалите си клепачи. Но обхванат от мрачна решителност, която ми струваше немалко усилия и не подхождаше на моя, общо взето, мек и колеблив характер, аз си налагах да уча и оставах надвесен над книгата си до един часа след полунощ.

След няколко месеца се наложи да се позанимая малко с практическа работа по биохимия. Най-близката лаборатория се намираше в Градския здравен отдел в Кардиф, на повече от петдесет мили от Тредигар. Това обаче не ме уплаши. Обърнах се към секретаря на Медицинското взаимоспомагателно сдружение с молба да ме освободят от следобедните задължения и когато искането ми бе удовлетворено, започнах да ходя с мотоциклета всеки ден в далечния град. Пътувайки с главоломна бързина, успявах да спечеля по цели два часа за работа в лабораторията и да се връщам навреме за вечерните прегледи.

Всичко това беше много мъчително — не за мене, а за моята жена, която имаше ужасното предчувствие, че ще загина някъде по пътя, който се виеше като змия из долината. Тия следобеди се превърнаха в истински кошмар за нея и когато наближаваше шест часа, тя впиваше очи в часовника и напрягаше слух, за да долови звука на гръмовития ауспух. Шест и четвърт… шест и половина. Най-после, когато се виждаше вече вдовица, без съмнение все още привлекателна и млада, но все пак потънала в скръб, до ушите й долиташе оглушителен рев и тя си отдъхваше с облекчение.

Аз влизах целият в прах и изпоцапан в метиленово синьо и канадски балсам, но в най-добро настроение, обикновено с някакъв дребен подарък в ръце, който й носех от цивилизования град: парче от любимия й кейк за кафе, тъй като и сам аз обичах тоя кейк, или пък, по-рядко, букетче теменужки. Колко доволна оставаше тя от това внимание и колко весели бяха тия вечерни срещи!

Разбира се, нито тя, нито аз съзнавахме добре безумието на проектите ми да взема цели три научни степени в добавка на това, което вече имах: да стана доктор по медицина, член на Кралската академия на медицинските науки и дипломиран медицински работник по здравеопазването в Лондон. За един лекар на обща практика, който има възможност да използва както знанията на специалистите, така и усъвършенстваните технически съоръжения в големите болници и университети, това представлява крайно трудно начинание, при което повече от седемдесет и пет на сто от аспирантите пропадат; за един преуморен лекар в затънтена мина, който разполага само със заети книги и е успял да направи набързо само няколко опита, като е препускал задъхан до някоя провинциална лаборатория, това е вече съвсем невъзможно.

Никога няма да забравя влажния ветровит ден, през който заминах за Лондон, за да се явя на изпитите, нито пък песимистичните вести, една от друга по-печални, които се смятах длъжен да изпращам тая седмица вкъщи. Едно странно противоречие в моя характер е, че въпреки самонадеяността, която ме крепи през време на усилени занимания и подготовка, при крайното и решително изпитание ставам обикновено безпомощен и неуверен. Цялата ми динамична сила, всичките ми бесни усилия и полуистерични изблици сега бяха избледнели и отстъпили място на някакво безсилие. Мозъкът ми стана муден, почти затъпя. Чувствах, че не зная нищо. Когато започнах писмения изпит, който се провеждаше в медицинския колеж на Трафалгар скуеър, открих, че развивам въпросите като стопроцентов автомат. Пишех, непрекъснато пишех, без да поглеждам часовника, изпълвайки лист след лист, докато ми се замая главата.