Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Добре — рече той, когато завърших. После взе един друг препарат — беше аневризма 29 29 Патологично разширение на кръвоносен съд вследствие на болестен процес. — Б.пр. на възходящия ствол на аортата — и започна да ме разпитва със съчувствен глас. Въпросите му, в началото прости, ставаха все по-сложни и трудни, докато се спряха на едно сравнително ново специфично лечение на аневризма чрез заразяване с малария. Но окуражен от дружелюбното му държание, аз отговарях добре.

Накрая Досън остави стъкленицата и попита:

— Можете ли да ми кажете нещо за историята на аневризма?

— Амброаз Паре 30 30 Амброаз Паре (1517 — 1590) — френски хирург. — Б.пр. — започнах аз и Досън поклати одобрително глава, — предполага се, че той пръв е открил това заболяване…

По лицето на именития лекар се изписа изненада.

— Защо „предполага се“? Паре действително пръв е описал аневризма.

Изчервих се и после продължих бързо с пребледняло лице:

— Да, сър, така е писано в учебниците. Ще го намерите във всички книги, самият аз проверих в шест. — Поех си бързо дъх и добавих: — Но случи ми се да прочета нещо от Целзус 31 31 Целзус Авл Корнелий (I в.пр.н.е.) — римски енциклопедист (трактат „За медицината“). — Б.ред. , когато опреснявах латинския си език — а той наистина се нуждае от опресняване, сър — и случайно попаднах на думата „аневризма“. Целзус е познавал аневризма. И я описва подробно. А той е живял петнадесет века преди Паре.

Настъпи мълчание. Вдигнах очи, готов да срещна любезната ирония на лекаря на Негово Величество. Но той ме наблюдаваше със странен поглед и мълча дълго време.

— Докторе — рече той най-после, — вие сте първият кандидат в тая изпитна зала, който ми е казал нещо оригинално, нещо вярно и нещо, което аз не знаех. Поздравявам ви!

Изчервих се отново като рак.

— Кажете ми само едно нещо още, питам от лично любопитство — заключи Досън. — Какво считате за ваш главен принцип, бих казал, за основно правило, когато упражнявате професията си?

Настъпи мълчание, през което мислех напрегнато. Сетне, с чувството, че развалям хубавото впечатление, което бях създал, избъбрих:

— Мисля, че… мисля, че то е да не приемам предварително нищо за сигурно.

— Благодаря ви, докторе. Много ви благодаря.

След няколко минути слязох по стълбите заедно с другите кандидати. Долу видяхме облечения в ливрея портиер, застанал пред закритата си с кожена завеска бърлога, с малка купчина писма в ръце. Бомонт, който излизаше заедно с мен, разкъса бързо плика си. Лицето му се промени; после рече тихо, със светски тон:

— Изглежда, че утре няма да имат нужда от мен! — И като си наложи да се усмихне, попита: — А от вас?

Пръстите ми просто трепереха. Едва можах да разчета написаното. Но чух като през мъгла поздравленията на Бомонт. Шансовете ми не бяха още пропаднали. Отидох до моята чайна и си позволих да поръчам двойна порция малцово мляко. После си помислих развълнувано: „Ако сега не успея — след всичко това, ще… ще се хвърля под автобуса!“.

Следният ден мина мъчително и бавно. Бяха останали едва половината кандидати и се мълвеше, че от тях ще отпаднат също половината. Нямах никаква представа дали отговарям добре, или зле. Знаех само, че ужасно ме боли глава, че краката ми са леденостудени и че всичките ми сетива са притъпени.

Най-после всичко свърши. В четири часа следобед излязох от гардеробната унил и изтощен и навлякох бавно палтото си. В този момент забелязах Досън, застанал до големия огън в хола. Направих опит да го отмина. Но необяснимо защо, Досън ми бе протегнал ръка усмихнат, като ми казваше нещо — казваше ми, че съм вече член на Кралския медицински колеж.

Мили боже, бях успял! Бях издържал изпитите! Почувствах, че отново живея и че съм изпълнен с чудна енергия; главоболието ми мина, умората изчезна. Докато препусках към най-близката пощенска станция, сърцето ми ликуваше лудо. Бях успял! Бях победил, макар че идех не от Уест енд в Лондон 32 32 Уест енд (Западния край) — аристократичната част на Лондон. — Б.ред. , а от едно загубено миньорско градче. Всичко в мене пееше и тържествуваше. Значи усилията ми не бяха отишли напразно: безсънните нощи, лудите препускания до Кардиф, напрегнатите часове над учебниците, всичко това бе дало резултати. Продължавах да тичам, като се блъсках и промъквах през тълпата, без да забелязвам такситата и автобусите, които минаваха често на косъм от мен; тичах, тичах със светнали очи, за да съобщя по телефона вкъщи за станалото чудо. Но не — някакво чувство за драматичност ме накара да поддържам още малко напрегнатата неизвестност. Вместо тържествуващото и пълно съобщение, което бях намислил, изпратих само кратка телеграма, с която виках жена си незабавно в Лондон — само това кратко нареждане и нищо друго. Тя се подчини, като се боеше от най-лошото, очакваше да ме види на легло в болницата или пред прага на самоубийство. Посрещнах я на гарата Падингтън пребледнял, с напрегнат израз и безумен блясък в очите. После се усмихнах и я притиснах до себе си. И без да я пускам, съобщих й невероятната вест, убеждавайки я гръмогласно, че сме вече на път за улица „Харли“.