Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Колко хубав изглеждаше животът в този момент! Колко прекрасно беше да споделя радостта си с човека, когото толкова дълбоко обичах! В началото и двамата нямахме сили да проговорим; после заприказвахме в един глас. Набутах я в едно такси и полетяхме към „Савоя“ 33 33 „Савоя“ — един от най-скъпите хотели в Лондон. — Б.ред. . Моята диспепсия беше забравена; празнувахме по кралски, със седем различни блюда. После отидохме на музикална комедия от Джордж Едуардс; след това на вечеря с шампанско в кафе „Роял“, откъдето излязохме с такова повишено и ликуващо настроение, че самият паваж затанцува и се заклати под краката ни. Бяхме съвсем изтощени, когато на следната вечер вдъхвахме отново чистия студен въздух на нашето планинско градче и отново видяхме спокойните и тихи звезди под високия небесен покрив.

Една свежа декемврийска утрин, след около осем седмици, излязох преди закуска на предната веранда на „Долчинката“. Градецът лежеше спокойно пред мен; наблюдавах познатите очертания на селището и мисълта за предстоящото ни заминаване предизвика в сърцето ми остро съжаление. Живеехме вече около три години в Тредигар. Тук понесохме истински хомота на брачния живот и пак тук се роди първото ни дете. Работата, която вършех, може би не беше особено ценна в социално и професионално отношение. Не носех нито редингот, ни твърда яка и обикновено ходех обут с подковани обуща и гети. Бях свикнал да влизам у моите пациенти направо, без да чукам. Не притежавах мекия „професионален“ език, който залъгва болния и бях в състояние да отпратя симулантите с най-груби епитети. Въпреки това бях спечелил много приятели сред миньорите и чиновниците в околните мини. Тук хонорарът никога не ми се плащаше от пациентите; както обясних вече, моето възнаграждение се изплащаше на три месеца от сдружението, но за Коледа винаги получавах доказателство за признателността на хората под формата на цял куп хубави подаръци: чифт патици или пилета от един, пакет прясно масло от друг, ръчно тъкано килимче от трети… В случая не бива да забравя и старата мисис Грифитс, която бях излекувал от ревматизма (макар, да си призная, и не напълно), която срещу Нова година прекосяваше с накуцване моста, за да ни поднесе благословията си и чудесна тлъста гъска.

Имаше нещо в тая признателност, което ме трогваше дълбоко, нещо, което стигаше до корените на самия живот. Защо трябваше тогава да напускам? Повечето от моите състуденти се бяха установили окончателно на практика в провинцията. Уви, моят стремеж да се издигна не беше изчезнал. Миналия месец бях подал оставка и след десет дни трябваше да замина.

Внезапно, както стоях така, със съжаление в сърцето и все пак приятно възбуден от перспективите за предстоящото ново приключение, до слуха ми стигна слаба и далечна експлозия — не толкова детонация, колкото силно раздвижване на въздуха, сякаш гигантска ръка бе дръпнала струните на някаква огромна арфа някъде зад мене. Звукът бе дошъл от съседната долина и след момент заглъхна; но беше толкова слаб и тъй краткотраен, че човек просто можеше да не му обърне внимание. И все пак за онзи, който познаваше района, в който имаше толкова каменовъглени шахти, тоя звук криеше твърде зловещ смисъл и аз се ослушах напрегнато, тревожно, за да разбера дали опасенията ми ще се потвърдят. Но не се случи нищо и след няколко минути влязох за закуска. Едва обаче бях почнал да пия първата си чаша кафе, когато се разнесе тревожният вой на сирена — шест продължителни сигнала — и почти в същото време телефонът ми зазвъня. Обаждаше се Джордж Конуей, секретарят на медицинското взаимоспомагателно дружество. Той ме уведоми, че е станала експлозия в мината Истред в Пенгъли отвъд планинския склон и че е обявена обща тревога. Можех ли да отида веднага на мястото на злополуката?

Лапнах набързо няколко залъка, довърших кафето си и полетях с мотора нагоре по склона. До Пенгъли беше не повече от две мили и аз стигнах в селото за около пет минути. Вестта за катастрофата обаче се беше понесла светкавично из тесните улички. Разтваряха се врати и прозорци, мъже и жени тичаха по хълма към мината и тълпата непрекъснато растеше. Всички тичаха така, сякаш ги гонеше вятър, сякаш мината изведнъж се беше превърнала в магнит, който ги теглеше неудържимо към себе си.

Когато пристигнах, в района на мината имаше вече около петстотин души, а зад тях прииждаха други. Всички стояха мълчаливи — жените, загърнати предимно с шалове, а мъжете без палта. Беше валяло и хората приличаха на черни петна върху снега. Стояха като някакъв огромен хор в мълчалива тълпа под ясното небе. Те не играеха активна роля в драмата, но все пак бяха част от нея.