Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Унищожителната катастрофа бе настъпила с невероятна бързина, но Робъртс и другарите му от втората група били все още живи. Те се намирали в най-високата част на наклона и водният поток ги отминал. Били двадесет и двама мъже и едно четиринадесетгодишно момче; стояли безмълвни и унили, защото знаели добре какво може да им се случи. Но Робъртс успял да се съвземе — стар работник в мината, той се сетил за една вентилационна галерия, по която можело да се отведе групата на по-високо място. Успял да открие галерията и запълзял по корем, последван от другите. Но преди да измине тридесет ярда, почувствал, че му прилошава и се унася в сън и веднага заповядал на хората да се върнат. Вентилационната галерия била наситена с гризу и въглероден окис, които бе изтикала водата от старите забои. Тогава Робъртс разбрал, че всички пътища за спасение са прекъснати. Затворени така в горния край на глухата странична галерия и изправени пред угрозата на водата и на гризу, които непрекъснато пълзели към тях, те решили, че може би не им остава да живеят повече от половин час. И тъкмо тогава, в тоя критичен миг, Робъртс се сетил за телефона…

Когато Дженкинс млъкна — неговото обяснение, техническо и сбито, беше много по-кратко от моето изложение — в стаята настъпи гробна тишина, която продължи цяла минута. Тогава мистър Дикинс, минният инспектор, каза с равен тон:

— Ако успеят да стигнат до старата шахта, има известен шанс да ги спасим.

Дженкинс кимна глава и се обърна към помощника си:

— Вземи десет души и идете при Пенигроуз. Огледайте мястото колкото може по-обстойно и бързо. Проверете състоянието на шахтата и се върнете незабавно тука.

Междувременно в двора бяха спрели три камиона с помпените съоръжения и управителят излезе от канцеларията, за да нареди да ги инсталират. Тая трудна работа щеше да отнеме цели часове и аз чувствах, че Дженкинс не очаква особени резултати. Всичките му надежди се градяха върху старата шахта, която представляваше единственият възможен достъп до долните пластове на земята. Ако успееха да проникнат през нея, имаше вероятност да стигнат до пострадалите миньори.

Когато останах сам в канцеларията, телефонирах на Джордж Конуей в Тредигар и му описах случилото се, като попитах дали е съгласен да остана на пост при мината. Секретарят отговори утвърдително и дори настоя да се поставя изцяло на разположение на Дженкинс, като добави, че доктор Дейвис ще поеме работата ми, докато отсъствам.

Когато се присъединих отново към групата, помощник-управителят току-що се връщаше от старата шахта. Той съобщи на Дженкинс, че Пенигроуз била пълна с пръст, отломки и газ и че човекът, който бил спуснат със скрипец, бил измъкнат полузадушен. Помощникът обаче вярваше, че шахтата би могла да се прочисти за двадесет и четири часа.

Дженкинс нареди веднага да се съберат необходимите съоръжения и без да дочака инсталирането на помпените уреди при главната шахта, заедно с помощника си и група хора се отправи към Пенигроуз. Аз ги придружих, съгласно инструкциите, които бях получил. Беше се застудило и от заоблаченото небе се засипаха леки игриви снежинки.

Изоставената шахта се намираше сред мрачна гола местност, известна под името „Пасището“, и цялата станала на хълмове от мрежата тунели под нея; сега беше покрита със сняг, по който препускаше остър и хаплив вятър. Нищо чудно наистина, че всички я наричаха „Неспокойната земя“. Спасителната команда се залови веднага да инсталира надшахтовата кула, подемната машина и вентилатора.

Въпреки запаления огън в двора на главната шахта, всички се бяха стекли в близкото „Пасище“ и стояха на почетно разстояние от спасителите, които работеха бързо и без почивка около инсталирането на съоръженията.

След три часа машините бяха вече готови за действие. Шахтата беше прочистена от газа и втората смяна работници, която чакаше наблизо, се зае веднага да извади отломките и пръстта, задръстили входа. Тия хора работеха страшно бързо — толкова бързо, че напредваха по шест фута на час. Шахтата беше задръстена повече, отколкото се предполагаше. Но смените се редяха една след друга и се нахвърляха с някаква бясна и отчаяна ярост върху препятствията. Хората излизаха залитащи от умора и веднага се заместваха от други.

— Шахтата води на запад — обърна се Дженкинс към инспектора. — Би трябвало да ни отведе близо до пострадалите хора.

— Да — отвърна Дикинс, — и време е вече да свършим с разчистването.