Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Работата продължи през целия ден и до полунощ бяха разчистени сто и четиридесет стъпки от стария главен път. Два часа по-късно смените стигнаха до чист участък. Работниците нададоха радостни викове — викове, които се понесоха нагоре и изпълниха с трепет душите на хората на повърхността.

Но втори радостен вик не последва. Веднага след това факлите осветиха една падина, едно „корито“, което беше наводнено и непроходимо.

Целият изцапан и покрит с въглищен прах, без яка и връзка, инспекторът впи очи в Дженкинс.

— Господи! — продума той безнадеждно. — Ако само знаехме в началото!…

Дженкинс остана невъзмутим.

— Не може без затруднения. Сега трябва да прокараме с взрив нов път над коритото.

Думите на управителя прозвучаха така твърдо и решително, че направиха впечатление дори на самия инспектор.

— Да! — рече той, залитащ от умора. — Имате пълно право. Да хвърлим във въздуха тоя проклет таван.

Работниците се заеха веднага да разрушат горната част на скалата, за да свлекат във водата твърдия като желязо камък и да запълнят коритото, над което щяха да прокарат нов път. Докараха компресор, за да поставят в действие пробивните пистолети, които въртяха и най-твърдите динамитени бургии. Работата беше убийствена. Хората работеха на тъмно, покрити с прах и пот, сред пушеците на силните експлозии. Сякаш някаква лудост беше обхванала всички. Само Дженкинс оставаше спокоен. Той бе енергията, двигателната сила на всичко. В продължение на цели осемнадесет часа Дженкинс не се откъсна от шахтата Пенигроуз. Но се грижеше за почивката на изтощените спасители.

Докараха походни легла и одеяла в склада за миньорските лампи в двора на рудника; инспекторът, неколцината чиновници и аз можахме да поспим около шест часа. Ободрен от тая кратка почивка, Дикинс настоя Дженкинс също да полегне.

— За бога, отдъхнете си малко. Вие просто се убивате.

Но управителят поклати глава. През тоя и през следния ден той подремваше от време на време по половин час на кушетката в канцеларията.

Разбиването на скалистия покрив се оказа страшно трудно. Часовете минаваха, а работата напредваше извънредно бавно и хората започнаха постепенно да губят надежда. Никой не говореше, но лицата на спасителите ставаха все по-унили.

Вечерта на третия ден Дикинс ми каза, че мога да прекарам нощта вкъщи. Когато минавах през Пенгъли на път към дома, селището беше запустяло, вратите затворени и никакви деца не играеха на улицата. Много от магазините бяха сложили капаците си. Цялата атмосфера беше наситена с някаква мъчителна агония. От двете противоположни страни на улицата, по която вървях, се появиха две жени. Две приятелки. Но те се разминаха с извърнати глави, без да проговорят, безмълвно. Безшумни бяха дори и стъпките им, заглушени от снега. В къщите на затрупаните миньори бяха сложили закуска, която чакаше завръщането им. Такава бе традицията. Завесите стояха дръпнати дори през нощта.

Върнах се в мината рано сутринта. В главната шахта, не в Пенигроуз, бяха смъкнали нивото на водата толкова, че спасителите можеха да започнат работата си. Всъщност те можеха да рискуват да се спуснат само на шест-седем метра под водата; въпреки това слязоха много по-надолу и стигнаха до отвесната част на шахтата, макар че знаеха отлично колко безполезни са усилията им. Тук откриха само труповете на тридесет и осем души.

Спасителите се изкачиха на повърхността и съобщиха, че не са намерили нито един жив човек; според тях шахтата щеше да бъде напълно отводнена не по-рано от месец. След това започнаха да вадят труповете. Завързваха ги с въжета и ги издърпваха горе; те се появяваха, клатушкайки се на дневната светлина, която не можеха вече да видят. Тогава ги поставяха на носилки и предаваха на близките им, които стояха мълчаливи върху утъпкания сняг в двора.

Сега всички усилия се съсредоточиха върху Пенигроуз. Но надеждите изглеждаха вече нищожни. Навярно затрупаните изобщо не бяха успели да се доберат до запустялата шахта. При това осем дена бяха минали от момента на катастрофата и вероятността, че тия нещастници са все още живи, беше съвсем малка. Въпреки всичко отчаяните усилия да се прокара нов път над коритото бяха удвоени. Спасителите работеха с адско напрежение. Шест дни след възпламеняването на първия заряд спасителите успяха най-после да се озоват в стария главен тунел, отвъд коритото. Изтощени, но ликуващи, всички се втурнаха напред, в западна посока. Обаче на шестдесет крачки по-нататък откриха, че покривът се е срутил, издигайки непреодолима каменна преграда. Сърцата се свиха от мъка.