Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

За нещастие, цената, която добрият доктор ни поиска, макар и не висока, се оказа двойно по-голяма от скромния капитал, който бяхме успели да скътаме през последните четири години. Сърцата ни се свиха болезнено. Сега, когато изглеждаше, че бе писано да пропуснем този случай, той ни се стори още по-привлекателен.

— Такова нещо няма да ни се падне месеци наред — изпъшках аз отчаян, докато пътувахме с рейса обратно към къщи. — Нали знаеш какво ни предлагаха досега! О, само да имахме останалите пари!

За разлика от героините на повечето прочути романи, жена ми не разполагаше с накити, които би могла да продаде, и на всичките й утешителни предложения отговарях сопнато и гневно. С какво търпение понасяше тя — както всъщност правеше винаги — раздразнението ми! Но накрая предложи нещо, което фактически се оказа много по-смислено от онова, което бях измислил аз.

— Защо не отидеш и не обясниш положението ни; разправи всичко откровено на доктор Танър. Кажи му, че ако ни даде време, ще му платим до пени.

Погледнах разярено и нея, и нашето нещастно дете, което тя държеше на колене, като се мъчеше да натика в устата му малко кашица, а то, естествено, бе успяло да я размаже по цялото си лице. Но ето че внезапно изражението ми се промени и погледнах жена си така, сякаш бе най-мъдрата съпруга и най-прекрасната майка, която друсаше най-скъпоценното дете в света.

— Мисля, че имаш право! — Взех шапката си и излязох.

Хърбърт Танър се оказа твърде оригинален характер. Слаб седемдесетгодишен мъж, с червендалесто гладко избръснато лице, с гъста бяла коса и рунтави побелели вежди над строгите си очи, той беше истински представител на старата лекарска школа. Той не се церемонеше много с пациентите си, не търпеше глупости от никого и веднъж дори се беше сбил пред кабинета си с един здравеняк кочияш, задето малтретирал кончето си. Изглеждаше трудна задача да се иска благосклонност от подобен човек.

Но работата се оказа невероятно лесна. Доктор Танър ни беше харесал или може би ние само се ласкаехме от тая мисъл, когато всъщност той просто ни бе съжалил! В мен Танър бе открил известна прилика с единствения си син, също лекар, загинал трагично във войната. В отговор на смутените ми обяснения добрият човек ми заяви, че има вяра в нас. Беше готов да приеме сумата, с която разполагахме, и да му изплатим останалата част на тримесечни вноски.

Когато съобщих на жена си новината, тя едва не изтича у стария Танър да му се обеси на врата. „И все пак има добри хора на света!“ — възкликна тя. Тая човеколюбива постъпка и този отличен случай, който ни се предложи така непринудено и щедро, бяха много по-ценни от най-хубавите думи, фрази и проповеди, които бяхме чували изобщо.

До един месец продажбата беше уредена, доктор Танър се премести в провинциална къщичка в Котсуолд и ние се пренесохме с разтуптени сърца в новия си дом.

— Тоя път или ще пропаднем, или ще се издигнем — изкрещях аз, проснат на пода, докато оправях килима в кабинета. — Заложили сме всичко на карта. Трябва да успеем, защото иначе сме загубени.

Една от моите слабости е да изживявам нещата прекалено силно и да ги изразявам може би прекалено рязко, но съзнанието, че ми предстоят нови отговорности и сериозна, непосилна борба — съзнание, което се бе породило след дните на лекомисленото ми опиянение — оправдаваше напълно тия мои думи. Бяхме изхарчили и последното си пени, а жилището беше мебелирано едва наполовина; с две думи, нашият живот зависеше изцяло от способността ни да изплаваме от сегашното тежко положение.

Отначало не се появяваха никакви пациенти и ние започнахме да се питаме тревожно дали клиентелата на стария доктор не възнамерява да ни игнорира напълно. После, към края на третия ден, входният звънец иззвъня. Бях седнал на новия въртящ се стол (който не беше още платен) и хапех ноктите си, но сега скочих, като че някой бе стрелял по мене, и се втурнах към вратата. Половин час по-късно отидох при жена си, блед, но тържествуващ, и победоносно разтворих изпотената си длан, на която лежаха три шилинга и шест пенса.

— Първият ми хонорар в Лондон! — Гласът ми просто трепереше, докато й предавах жалките, но исторически монети. После добавих лакомо: — Бъди добро момиче и излез да купиш малко котлети. И един черен хляб за хлапето.

Тежката борба продължи цели месеци. Настъпи зимата и ние мръзнехме като кучета. В нашия прекрасен планински градец Тредигар се възхищавахме на дълбокия сняг и се любувахме на синьото оцъклено арктическо небе. Тук живеехме сред лапавица, поледица и лондонска мъгла, която проникваше навсякъде, пронизваше до мозъка на костите и караше човек непрестанно да кашля. По едно време водопроводът замръзна, тръбите се спукаха и наводниха избата, превръщайки кухнята в блато.