Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Съществува някаква интуиция — или може би то да е просто резултат на опит — която позволява на позналия страдание и нужда лекар да определи с един-единствен проникновен поглед значението на даден случай. И ето сега в простодушния вид на тая малка прислужница, в искрената и явна тревога аз схванах инстинктивно — въпреки зловещата дума „отрова“ — че пред мен се открива особено благоприятна възможност. Грабнах мълчаливо чантата си, която стоеше готова на масата в хола, повиках едно такси, което пълзеше наблизо в мъглата, скочих — така, по халат — в него и казах на шофьора да кара с пълна скорост към Палас Гардънс.

След четири минути бяхме вече там. Номер 5 се оказа малко, но хубаво жилище, солидно мебелирано във викториански стил, с килими в топли цветове, тежки кадифени завеси и безупречно чисти калъфи върху гърбовете на креслата с пълнеж от конски косъм. На старомодно пиринчено легло в спалнята лежеше просната в безсъзнание слаба стара дама в дантелена нощница. На нощната масичка имаше две шишенца с лекарства, съвсем еднакви по размер и форма; едното очевидно съдържаше бисмутова смес за стомах с надпис „По една супена лъжица при нужда“; другото, тъмносиньо на цвят, имаше яркочервен етикет, който гласеше „Отровно. Външно, за мазане“.

Не беше нужно голямо въображение, за да се разбере какво се бе случило. Полузаспала вече, старата дама почувствала тежест в стомаха, посегнала сънливо за бисмутовата смес, и взела несъзнателно другото шише и погълнала част от отровната течност.

Тъкмо това наистина се бе случило, както узнах по-късно, но сега, когато жената се намираше в безсъзнание, нямах никакво време да правя повече догадки. Пострадалата се намираше в крайно тежко състояние, пулсът в крехката й китка едва се усещаше. Но каква беше отровата? Нямаше време да събуждам по телефона аптекаря, за да го накарам да прерови рецептите си. Трябваше да взема незабавно решение. Втренчените разширени зеници, сухата зачервена кожа, кървясалите очни ябълки и крайно неравномерният пулс подсказваха само едно — беладона: това предположение се подкрепяше и от кафеникаво-зеленикавия цвят и неприятния мирис на отровната течност. Беладоната, която се получава от листата на Atropa belladonna, събирана по време на цъфтежа на растението, е силно успокоително средство, което чрез въздействие върху блуждаещия нерв парализира дихателния център в мозъка. Моята пациентка вече беше почнала да диша тежко и конвулсивно. Да, сигурно беше беладона, и все пак… съществуваха поне шест други наркотика, които биха могли да предизвикат същите последици. Така или иначе, трябваше да рискувам. Вкарах бързо стомашната сонда, благославяйки практиката си в Локли, благодарение на която бях добил сръчност в тая трудна манипулация, и промих стомаха на жената с разтвор от танин; после инжектирах петнадесет милиграма морфин — чудесен антидот на атропина, смъртоносния алкалоид на беладоната, и все пак достатъчно токсичен сам по себе си, за да помогне на пациентката да се пресели неусетно в един по-хубав свят, ако лекарската диагноза се е оказала погрешна. Наблюдавах загрижено жената в очакване на резултата. В началото помислих, че краят е настъпил. След малко обаче тя започна да диша по-спокойно, пулсът се усили, а след петнадесетина минути въздъхна дълбоко, отвори очи и отправи към мене стъкления си поглед.

— Млади човече — промърмори тя, — какво правите по халат в спалнята ми?

После затвори очи, готова да заспи отново. Но това не биваше да стане в никакъв случай. Въпреки проклятията й, малката прислужничка и аз я карахме да ходи цялата нощ нагоре-надолу из стаята, като се спирахме само за да налеем в устата й чаша силно кафе със стимулиращ примес. Сутринта действието на отровата изчезна напълно и след около седмица, въпреки крехкия организъм и напредналата възраст — тя отдавна бе надхвърлила седемдесетте — пациентката ми оздравя напълно.

По-късно мисис Арбътнот се противопостави твърдо на моето етично желание да я поверя отново в ръцете на нейния домашен лекар, когото тя охарактеризира с кисел глас, но боя се, несправедливо, като стар, страдащ от подагра глупак, който винаги отсъства в критични моменти и използва всеки сгоден случай да прескочи до Хароугейт, за да пийне чаша минерална вода, която — твърдеше тя — била много по-необходима за неговите пациенти. Накрая старата дама ме взе за свой лекар, като настояваше да я посещавам всеки ден. Така започна моето познанство, което бързо се превърна в искрено приятелство, с една от най-забележителните жени, които съм срещал в живота си.