Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Естествено бе такъв човек, и при това син на такава жена, да се занимава с някаква необичайна работа и аз не се учудих, когато ми откри, че бил главен закупчик на търговската фирма „Брюнел“ в Уест енд. По онова време — не е нужно дори да го казвам — аз познавах твърде слабо необикновения свят на висшето шивашко изкуство и все пак всеки, който следеше вестниците, макар и съвсем бегло — а аз едва успявах да ги прелистя на закуска — не можеше да пропусне името „Брюнел“ или да не открие, като се позамисли малко, първостепенната роля на тая фирма в живота на най-елегантните и модни жени в Лондон.

Разбира се, Манюел не ми каза нищо по тия въпроси, пък и посещението му беше много кратко. Разправи ми само нещо за скорошното си делово пътуване до Париж, където бил прегледал и закупил за фирмата си последните тоалети за тоя сезон, благодари ми учтиво за грижите ми към майка му и се приготви да си тръгне. Когато се разделяхме при външната врата, поклони се едва забележимо и ми подаде визитната си картичка. В следния миг обаче разбрах, че съм сбъркал, защото се оказа, че това е адресът на една шивашка фирма: Сендън и съдружници, 12 Севил Роу. Неволно се засмях, но смехът ми не беше особено весел. Бях открил, че моят скорошен посетител има прекалено студен характер за моя вкус и че неговата признателност бе изразена в твърде странна форма.

Скоро обаче трябваше да съжаля за прибързаната си преценка, защото не след дълго в чакалнята ми дойдоха с осигурителните си здравни карти мнозина от персонала на „Брюнел“ — шивачки, разносвачки и продавачки. А после нахлу цяло ято от ония блестящи същества, които работеха като манекени във фирмата и чиято задача, разбира се, беше да продават на фантастични цени тоалетите на „Брюнел“ — тоалети, в които самите те изглеждаха вълшебни в очите на жени, прехвърлили първата си младост и повели непрестанна борба с отпуснатата плът и разширените талии. От тия прекрасни модели си спомням — макар и само за услугите, които ми направиха — Хелина, с нейните черни искрящи очи, сочна долна устна и блестящи зъби; Дженевиз, висока и гъвката като върба, която имаше чудно плавна походка; Елоиз, девойка с пепеляворуса коса, с чисти като ахат очи и съвършена светла кожа; и Мадлен, дребничка и крехка като горска нимфа. Въпреки прекрасната си екзотична външност, тия момичета бяха естествени и простодушни по сърце. Истинска изненада за мене беше да открия, че всички те зад изящната си външност, зад преднамереното си високомерие таяха един и същ основен стремеж: да хвърлят от себе си сатена и накитите, дантелите и броката и да се омъжат за някой почтен човек, да си създадат дом и да родят деца. За съжаление обаче те бяха непрекъснато тормозени и задиряни от ония „светски мъже“, които вярват в неотразимостта на своя чар и които се стремят да се натрапят на хубавички и незакриляни от никого момичета. Когато тия манекени откриха, че моят интерес към тях е само да ги лекувам от кашлици и настинки — аз обичах твърде много семейството си, за да се изкушавам от външни развлечения — те ме приеха веднага за свой съветник и довереник и започнаха да ме препоръчват не само на приятелките си, но дискретно и на своите клиентки.

Това беше от огромна полза за мен. Лекарят няма право да се рекламира — името му се популяризира по пътя на препоръката. И така, започнаха да ме търсят — в началото рядко, а после все по-често — от квартали, които бяха извън моя район и в които живееха хора с високо обществено положение. Посещавах пациенти в Южен Кенсингтън, Найтсбридж и Мейфеър, като влизах в хубавите им жилища отначало много боязливо, после по-самоуверено и накрая с възхищение, което се поражда от съзнанието за собствен успех.

Много от тия пациенти бяха жени, значителна част от тях богати, без никакво занимание, разглезени и неврастенични. Млад лекар с шотландски акцент, цял наниз „добри“ дипломи и решително препоръчан от хубавиците на Манюел, представляваше истинска „новост“ и се посрещаше с оня любопитен интерес, с който би могло да се наблюдава нова порода модно кученце. Но аз не им позволявах да ме смятат за такова кученце, защото схванах бързо, че за да постигна успех с подобни пациенти, трябва на всяка цена да се държа с тях крайно твърдо. Бях взискателен, бях строг. Заплашвах, заповядвах. Дори измислих една нова болест за такива пациенти — астения. Тая дума, която означава просто „обща отпадналост“, стана нещо като талисман, който ми осигури достъп до още по-недостъпни врати. Така при следобедния чай в Кадоган плей или Белгрейв скуеър лейди Бланк съобщаваше на благородната мис Деш, най-възрастната дъщеря на Дотския граф.