Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Мисис Арбътнот беше от испанско потекло, по баща се наричаше Мина де Коста, беше родена в Буенос Айрес и бе имала нещастието да се омъжи за шотландски авантюрист в изгнание. По-голямата част от живота си беше прекарала в Мексико, където съпругът й бил управител, а после собственик на голяма сребърна мина близо до Асунсоло и където през революцията в 1917 година паднал убит при опит да защити имуществото си от развилнялата се тълпа. По-късно мисис Арбътнот пътувала из целия свят, в страни, които се намираха на хиляди мили една от друга, като Индия и Бразилия, или които имаха коренно различен климат, като Персия и Перу. Зимите прекарвала в Ница или Кайро, посещавала операта във Виена, фестивалите в Байройт и надбягванията в Лоншан, гледала бой с бикове в Мексико сити и Мадрид и наблюдавала от собствената си ложа великденските празненства в Севиля. Една пролет прекарала по склоновете на Андите, а следната се озовала под благоуханните черешови дървета в подножието на Фуджияма… Истински космополит, Арбътнот харчела пари с шепи и дори сега — ограничена по здравословни и отчасти по финансови причини — бе запазила бодрия си светски дух и в блестящите й птичи очи, в които се четеше някаква особена насмешливост, гореше твърдото решение да продължи да се наслаждава на живота до последния си дъх, да постеле пътя си до гроба със земни забавления и наслади.

Всяка сутрин Арбътнот разтваряше „Спортинг таймс“ и като запалваше цигара след закуска с кафе и кифли, примижаваше през дима и потъваше в четене. После, след като се консултираше с „Търф Гайд“ 36 36 Вестник-указател за конните надбягвания. — Б.ред. на Ръф, вдигаше телефона и залагаше по няколко шилинга при своя букмейкър 37 37 Лице, което приема и изплаща облози при състезания. — Б.пр. . По-късно идваше фризьорката й или ако времето беше хубаво, наемаше карета от близката конюшня, а понякога такси и отиваше на разходка в парка. Следобед обикновено играеше бридж в един съседен клуб. На връщане към къщи купуваше вечерен вестник и преглеждаше резултатите от състезанията с приятна възбуда, която всъщност не я напускаше през целия ден, но която сега стигаше най-високата си точка. Ако конят й губеше, тя промърморваше нещо не особено прилично на испански; когато пък печелеше, изпиваше чаша шампанско по време на отличната си вечеря, която й се донасяше топла от съседен ресторант и се сервираше от малката прислужничка върху порцеланови и сребърни блюда.

Мисис Арбътнот ме канеше често на вечеря при себе си. А после, на чашка коняк и запушила вечерната си цигара, ми говореше за миналото. Очевидно у нея нямаше нито капка сантименталност. В противовес на ония пациенти, които изказваха цветисто и често със сълзи на очи признателността си, а после напускаха квартала, без да ми платят хонорара, тя ни веднъж не ми благодари, задето бях спасил живота й. И дори обичаше да се шегува с обстоятелството, че се бях явил полуоблечен среднощ в спалнята й, намеквайки, че съм имал крайно непочтени намерения към нея. При едно от посещенията ми обаче тя ми подаде мълчаливо едно пакетче, завито в плат. Беше чудна златна табакера с моя монограм, надпис „Спомен от Мина“ и датата 30.4.29 (току-що погледнах табакерата, за да освежа паметта си), денят, в който я бях спасил от смърт. Когато се опитах да изразя благодарността си, тя прекъсна насмешливо смутените ми думи:

— Не благодарете на мене, докторе. Благодарете на един кон на име „Молитвата на девойката“, чрез който спечелих от всяка лира по десет… О, да не забравя: синът ми се върна снощи от континента и иска да ви види. Може ли да ви посети идната седмица?

След няколко дена Манюел Арбътнот дойде да ме види. Беше около четиридесетгодишен възнисък мъж, любезен, с блестящи тъмни очи, гладка мургава кожа и лъскава черна коса; с явна склонност към напълняване (той живееше, както узнах по-късно, във вечен конфликт с фигурата си). В тъмния си, чудесно ушит костюм от тънко сукно, с безукорно бельо и перла в тъмносинята си връзка Арбътнот създаваше впечатление на съвършена елегантност, малко пресилена може би, но облагородена от безупречния му вкус. Не по-малко безупречно беше и държането му, но под неговата любезност се криеше някаква безстрастна и студена наблюдателност. Съвсем незабележимо тия блестящи, леко премрежени очи на дуелист ме изследваха, преценяваха характера ми и стойността на моя кабинет и определяха навярно до последно пени цената на завесите зад бюрото.