Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Върхът на моя успех настъпи един следобед, когато излязох от кабинета особено доволен от себе си, за да изпия чаша чай, след като бях изпратил един пациент — мъж с изправена военна стойка, с мустаци и медночервено лице.

— Знаеш ли кой беше? — попитах самодоволно жена си.

Тя поклати глава.

— Сър… бакалавър по хирургия и член на Международната асоциация на хирурзите — изредих й името и титлите на един лекар, за когото се говореше особено много през ония дни. — Ето че почват да идват не само жените, но и мъжете! Дойде с препоръка от съпругата си.

— Какво му е?

— Нищо особено — усмихнах се аз. — Леко смущение в черния дроб. Нали знаеш, тия англичани в Индия! Ще му направя серия инжекции по пет гвинеи едната. Помисли си само! Когато започнахме тука, трябваше да се потя като дявол за два шилинга и шест пенса. А сега — пет гвинеи за три минути!

Жена ми не каза нищо и ми наля мълчаливо чай. Нещо в нейната сдържаност ме ядоса.

— Е, какво има да кажеш? Не смяташ ли, че заслужавам известна похвала? — попитах, като поглеждах реверите на моя добре ушит костюм от Севил Роу. — Днес аз съм твърде далеч от дните, когато обикалях миньорските къщи в мръсни мушамени дрехи и подковани обуща.

Тя ме погледна право в очите.

— Струва ми се, че те обичах повече с ония подковани обуща. Тогава ти мислеше повече за пациентите си и по-малко за тия твои гвинеи.

Изчервих се до корена на косите си. Изпитах желание да я изгоня от гостната, да й извикам: „Дявол да го вземе, човек не може с нищо да ти угоди!“. Но с изненада открих, че не смея да си отворя устата. После след дълго мълчание измърморих:

— Може би си права… Не бива никога да забравяме ония дни. Те бяха наистина ценни.

— Майката игуменка желае да ви види, сър.

Това съобщение бе направено с тих глас, изпълнен със страхопочитание, от Кети, нашата черноока ирландска прислужничка от Рослеър. В Уестборн Гроув, недалеч от нас, малко встрани от улицата, се издигаше сива сграда — женският манастир „Добрите самарянки“. Откъм тая тиха обител от време на време до слуха ни долиташе мекият звън на камбана; почти нищо друго не подсказваше, че зад стените му има някакъв живот.

Но в „района“ — мрежата от бедни улички, които ограждаха Портобеловския път и Нотинг Хил Гейт 39 39 Бедняшки район в Лондон. — Б.ред. — този манастир бе известен на всички. Орденът на добрите самарянки не водеше отшелнически живот. Напротив, неговите членки, както показва самото им име, бяха дали обет пред бога да помагат на нуждаещите се, на страдащите и на всички ония нещастници, които са били отхвърлени от обществото заради собствените си простъпки или престъпните деяния на други. Колко често срещах тия добри сестри, тръгнали на някаква спасителна мисия, винаги по две, забързани и с наведен поглед, из мръсните тъмни улици, по които беше рисковано да се минава през деня и които криеха истински опасности нощем. Тия криволичещи пасажи започваха от Портобеловския път, който сам по себе си беше всъщност един тесен път, задръстен със сергии и магазинчета на дребни търговци, осветен вечер от напоени с нафта факли и гъмжащ от жестикулиращи, крещящи и блъскащи се тълпи хора, утайката на града, и бяха добре известни на полицията като свърталище на джебчии, крадци, мошеници и дори нещо по-лошо. Много от къщите представляваха разсадници на порока и в тях се вършеха действително престъпни неща. Аз винаги се боях от посещения в тия места и на няколко пъти едва не пострадах сериозно, преди да се разбере, че съм лекар. Но добрите самарянки се движеха по тези улици очевидно без колебание и страх.

В чакалнята заварих майката игуменка застанала на прозореца — висока, стройна и внушителна жена, необикновено грациозна в тъмната си падаща на дипли мантия и безупречно бяла шапчица. Цялото й облекло беше от груб вълнен плат, но всичко в нея бе толкова елегантно, та веднага познах, че е французойка. Когато влязох, тя се обърна. Имаше бледо, с нежни черти лице, дълъг и прав нос, благородно чело, оградено от шапчицата като в рамка, и блестящи очи, които излъчваха енергия и воля.

— Аз съм майка Сесил, докторе. Много пъти съм се канела да дойда при вас, защото от време на време ви виждам в църква… Един чудесен пример за всички…

При тая дан на моето благочестие, която беше напълно незаслужена и показваше колко малко монахинята познаваше душата ми, аз неволно се смутих.

— И понеже вие сте единственият лекар католик в околността — продължи майка Сесил, — дойдох да ви помоля за една услуга. Досега за нас се грижеше доктор Колинос от Елдъкски път. Но той вече остарява и му става все по-трудно да минава тоя дълъг път. Затова се питах дали бихме могли да ви привлечем за лекар на нашия манастир.