Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Върви при майка Сесил в манастира. Веднага върви. И не казвай нищо — абсолютно нищо. Ето какво искам от тебе.

Когато Лили излезе, отидох до най-близкия телефон и повиках моя приятел сержант Блеър от участъка в Кампдън Хил. Когато той пристигна, аз стоях, коленичил до трупа, с ръка на сърцето.

— Закъсняхте, сержант — казах аз със съжаление. — Мислех, че ще можете да ми помогнете с нещо, но човекът почина.

— Какво се е случило, докторе?

— Кръвоизлив в мозъка — заявих решително аз. — Върнал се пиян, получил удар и паднал на главата си. Така и го намерих — горкия човек!

— Горкият човек! — повтори саркастично Блеър. — Нима не го познавате! Чък Сайвънс — един от най-големите мошеници в града. Не съжалявам, че е предал богу дух. Бил е пиян и паднал. Винаги казвах, че ще свърши зле.

Аз станах.

— За мене случаят е ясен. Все пак не е лошо да направим аутопсия — за всяка евентуалност.

Същия следобед го аутопсирах в моргата и резултатите потвърдиха напълно заключението ми. По трупа нямаше никакви следи от насилие.

Вечерта в кабинета си написах смъртния акт, попих го и го подадох на Блеър.

— Нали ще пийнете нещо, преди да си отидете, сержант?

— С удоволствие, докторе.

Налях и на двама ни по чашка уиски. Едрият сержант изпи своето на един дъх, обърса мустаците си с опакото на ръката и си сложи каската.

— Лека нощ, докторе. Всичко хубаво.

Същото лято Лили Харис замина с група други момичета за Канада, където щяха да работят като домашни прислужнички. Като имах предвид думите на майка Сесил, не хранех особени надежди за нея. Но и този път сбърках. Около година и половина по-късно получих от Лили цветна картичка с изглед от Ниагарския водопад. Тя се омъжила за един млад фермер и сега живеела щастливо сред житните полета на Саскачуън.

Когато показах картичката на благочестивата игуменка, тя ме погледна замислено.

— Виждате ли, драги докторе, вие наистина се оказахте божи служител!

На това аз отговорих малко непочтително:

— Надявам се, че бог няма да забрави един ден да ми плати хонорара!

С течение на времето опознах манастира отблизо. Как бих могъл да опиша спокойната атмосфера на тая малка крепост на доброто — тиха, спретната и безупречна, с мъничък двор градина, засенчен от две липи и разположен в сърцето на големия шумен град? Прекосявайки нейния праг, човек влизаше в един свят на съзерцателно и тайнствено спокойствие. Църквицата беше малка, но с някаква странна красота; вътрешността й бе облицована с груба дървена ламперия, а олтарът бе от розов мрамор, над който висеше голямо просто разпятие. Свещите мъждукаха и разливаха меко сияние по бронзовите вратички на дарохранителницата и по белите цветя от двете й страни. На стените се открояваше неясно големият кръст, а в подножието им — черните фигури на калугерките, коленичили в мълчание, което не действа никъде така силно, както в манастирската църква — мълчание, което нахлува в чистите сърца с особен тих и радостен екстаз, но което през тия години на моя живот пораждаше в душата ми някакво мъчително угризение на съвестта; в такива моменти чувствах смътно, че ми липсва определена цел в живота, усещах някаква пустота, която никакви хонорари по пет гвинеи не можеха да запълнят. Аз долавях, че съществуват известни жизнени въпроси и духовни проблеми, с които отбягвах да се занимавам и чието разрешаване предпочитах да отлагам; в такива минути, изпълнен със самодоволство, си обещавах, че „ще се поправя“ — обещание, което за нещастие забравях позорно веднага щом се връщах към земните удоволствия и вълненията на професионалната си практика.

Въпреки тая липса на духовни добродетели, аз се сприятелих с добрите сестри, които ми се отплащаха с единственото нещо, с което разполагаха — молитвата. Те бяха от най-различни националности. Разбира се, майка Сесил бе спечелила цялото ми сърце. Все пак обичах искрено и старата сестра Жозефина, началничка на младите послушнички — едра жена, облечена в широка роба, с късогледи очи, които изглеждаха смалени от очилата със стоманени рамки; също и червенобузестата, вечно усмихната белгийка, сестра Мари Еманюел, която завеждаше кухнята; не бива да пропусна и младата сестра Бриджит от Имерик, Ирландия, жена с бледо и изпито лице, която за нещастие страдаше от белодробна туберкулоза и в чиито спокойни очи се четеше ясно съзнание за близкия край.

Но ако тия добри сестри бяха спечелили моята привързаност, италианката, сестра Катерина, бе спечелила възхищението ми. С черна коса и мургава кожа, с унесени и все пак умни, черни като трънка очи, Катерина беше изумително романтична душа, някаква останка от миналото, която живееше изключително със своята Италия от петнадесети век. Нейните познания от този период бяха енциклопедически и когато имахме възможност да разговаряме, тя ми описваше подробно историята на родовете Дела Скала от Верона и на Есте от Ферара, войните на Равена срещу Падуа и победата на Лука над Флоренция.