Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Лекарите били съгласни, че Марио се е преуморил от усилена работа и трябвало да си почине; за да възстанови здравето и душевното си спокойствие, му предложили дори едно пътуване в Пиренеите. Но Марио се колебаел. Предпочел да отиде в манастира, където бил ръкоположен и където Анселмо дошъл за първи път да му служи — в манастира, където всъщност бил погребан забравеният мирянин брат.

Тук Марио прекарвал времето си в уединение, правел самотни разходки в градината на абатството, размишлявал и посещавал всеки ден сенчестия гроб под маслиновите дървета. В Марио настъпила голяма промяна, светското му високомерие изчезнало, държането му станало смирено.

Един ден приорът го заварил коленичил пред гроба на Анселмо. Когато Марио станал, неговият духовен началник сложил ръка на рамото му.

— Е, сине мой — рекъл той с усмивка на почтителност и обич. — Вие се молите, за да получите отново предишното си красноречие, нали?

— Не, отче — отвърнал замислено Марио. — Аз се моля за една по-висша благодат. — И с тих глас добавил: — За смирение.

Ако в манастира бях открил един приятен оазис на добродетели, външният свят понякога приличаше на истинско гнездо на порочност. В град като Лондон един зает лекар постоянно се сблъсква с мрачните страни на живота, с печални примери на човешки слабости и глупост, на себичност и жалко самолюбие. Зад затворените врати на моя кабинет аз виждах хората без маски и често пъти тая гледка не беше никак приятна. До какъв печален край стигаха всички тия, които „с безсрамно чело се отдаваха на своите слабости и пороци“!

През тоя период, поради предубеждение, липса на подходящо образование и на обществен интерес процентът на социалните болести и страдания в града беше поразително висок. Статистиката, направена от едно голямо застрахователно дружество, показваше, че през 1925 година смъртността от сифилис, от локомоторна атаксия 42 42 Смущение в координацията на движението на волевата мускулатура. — Б.пр. и от прогресивната парализа е стигнала рекордни цифри. Не е моя задача да се впускам в морална проповед, нито да измъчвам чувствата на читателите си с историите на тия пациенти, които идваха обхванати от срам и мъка в моя кабинет. Но има един трагичен случай, който си позволявам да опиша, защото той се отличава рязко от начало до край от всички останали.

Един топъл юнски следобед, когато работата ми беше намаляла и се питах дали да открадна някой и друг час, за да отида на шампионата по тенис в Уимбълдън, външният звънец иззвъня и след малко прислужничката въведе в кабинета ми млада двойка: двама приятни хора, които се спогледаха, сякаш за да се насърчат, с полушеговита, полуинтимна усмивка. В тях имаше нещо от бодрата атмосфера на тоя ранен летен ден и аз неволно погледнах към девойката, търсейки годежния пръстен, който наистина блестеше на третия пръст на лявата й ръка.

В Лондон човек рядко познава всичките си съседи, но аз веднага се сетих, че момичето се нарича Андерсън, а семейството й живее на същата улица през няколко къщи от моята. Беше руса и хубавичка, не прекалено висока, със сини очи и простичко естествено държане, което я правеше много привлекателна. Едва ли имаше човече от деветнадесет години.

Другарят й беше може би на двадесет и три, слаб, с чувствително лице, но жизнен и с буден израз. Представи ми се с името Хари Шарве и след продължително мълчание рече малко смутено:

— Смешно е да ви безпокоим, докторе, но… знаете ли, Люси настоя да дойдем. — Той се усмихна по момчешки на годеницата си. — Както виждате, тя вече се е научила да ме командва.

— Значи смятате да се ожените? — казах аз, поглеждайки от единия към другия.

— Да, докторе. До един месец.

— А той се уморява много напоследък — намеси се Люси. — Днес следобед му прилоша.

— О, всъщност нищо особено — запротестира Шарве. — Разхождахме се в парка, когато внезапно почувствах, че ми прилошава… От слънцето може би… или от обилния обед. Сигурно е нещо незначително. Случвало ми се е и по-рано.

— Добре. Ще ви прегледам. Навярно сте преуморен. Може би се нуждаете само от някакво укрепително средство или нещо подобно. Но така или иначе, не бива да позволим това да стане повод за първата ви семейна разправия!

Помолих мис Андерсън да отиде за няколко минути в чакалнята. Но тя се извини и каза, че я чакали вкъщи. Щели да дойдат някакви приятели на гости и затова се надявала, че няма да задържа Хари дълго.