Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Говореше ми също за художниците от Ренесанса: за Пинтурикио, за преподобния Фра Анжелико и за не толкова преподобния Фра Бартоломео; за Микеланджело, който лежал седем години по гръб, за да нарисува тавана на Сикстинската капела; и за Рафаело — горкия човечец, подведен от Злата Ла Форнарина 40 40 Хубава римлянка „Злата фурнаджийка“, в която бил влюбен художникът. — Б. ред. , но изписал лоджиите на Ватикана малко преди ранната си смърт.

Говореше ми и за скулпторите и големите архитекти — Донатело и Брунелески, които построили кубето на „Санта Мария дел Фиоре“, и великия Браманте, който проучил основно Пантеона и Константиновата базилика с оглед на строежа на катедралата „Свети Петър“; и, разбира се, за поетите — Кавалканти, Лапо Джиани и Данте, чиито произведения цитираше постоянно. След това идеха светците на слънчева Италия — тя ги знаеше всички до един; знаеше и всички добри дела и чудеса, които бяха извършили. Катерина беше не само запозната добре с всички средновековни легенди, но притежаваше въображение, което — вярвайте ми — не намаляваше никак стойността на разказите й. От тях особено живо си спомням един, който може би ще ви запознае със сестра Катерина по-добре, отколкото най-подробното описание, което съм в състояние да направя за нея. Сякаш все още чувам топлия и замечтан глас, когато започна: „Di un monaco che andó alio servizio di Do“ 41 41 „За един монах, който се отдал на служба на Бога.“ (ит.). — Б.пр. .

Преди повече от двеста години в някаква далечна провинция в Южна Италия живеели две момчета, които били неразделни другари. Марио, умен и самоуверен, син на благосъстоятелен земевладелец, бил „водачът“. Анселмо — верният последовател — бил син на селския обущар и твърде посредствен ученик.

Двамата се скитали често из полето и Марио говорел със сериозен глас за своето бъдеще. Благочестивите му родители искали да го посветят на църквата — нещо, което му допадало, защото обичал церемониалността и се вълнувал дълбоко от величието и благородството на църковните ритуали. С една дума, Марио искал да стане велик проповедник.

Един ден, когато двете момчета лежали сред лозята върху огрения от силното слънце склон на някакъв хълм, „водачът“ възкликнал:

— Много нещо бих дал, за да имам дарбата да говоря всички езици!

Анселмо погледнал приятеля си с предани и любящи очи и промълвил:

— Аз ще се моля всеки ден, Марио, да получиш тая дарба.

Поразен от неочакваните думи, защото Анселмо не бил особено набожен, Марио се разсмял, обгърнал със снизходителна обич тесните рамене на приятеля си и казал:

— Amico mio, аз съм дълбоко трогнат от намерението ти. Но мисля, че трябва да се заловя да уча реторика.

След време Марио влязъл в манастира на капуцините. В продължение на няколко месеца Анселмо се скитал самотен из селото. Тогава, неспособен да понася повече раздялата със своя приятел, го последвал в манастира, където станал мирски брат, прислужник на ордена, и се занимавал с груба физическа работа. Различието в положението налагало на двамата приятели да живеят разделено, но Анселмо бил поне под един и същ покрив с Марио и когато работел на полето, когато се грижел за добитъка или чистел пода на трапезарията, имал възможност да размени поглед и дори по някоя дума с любимия си другар.

След време Марио бил ръкоположен. В навечерието на Великден, когато трябвало да произнесе встъпителното си слово, той минал през залите на манастира и една неясна фигура се изправила пред него.

— На добър час, Марио… аз ще бъда там… и ще се моля за тебе.

На следната сутрин, когато се качил на амвона, първият човек, когото Марио видял на две крачки под себе си, бил Анселмо, свит до една колона, впил предан и трескав поглед в него.

Насърчен от това мълчаливо обожание, Марио положил всички усилия да се прояви добре. Проповедта му била чудесна; хората рядко били чували такова вдъхновено слово в старата манастирска църква. А проповедите на младия човек ставали все по-хубави и прочувствени — проповеди, които вълнували дълбоко сърцата на слушателите и предизвиквали сълзи на гордост в очите на мирския брат, който стоял винаги в сянката на колоната, под самия амвон.

Славата на Марио като проповедник растяла все повече. Когато започнали да пристигат покани да говори в други църкви в провинцията, неговият началник му заповядвал да приема и понеже обичаят бил никой от абатството да не пътува самичък, той веднага удовлетворил молбата на младия човек да бъде придружаван от Анселмо.