Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Да, да — отвърна тя меко и побърза да промени разговора, но аз бях вече разбрал, че Шато д’Анжу е рожденият й дом.

Една сутрин, около два месеца след това, получих от болницата в Лок официално съобщение, че Лили Харис е изписана. Както бях очаквал, детето й, за щастие, се родило мъртво. Но самата Лили била вече напълно здрава.

Сложих съобщението в портфейла си и в края на седмицата, когато влязох в приемната на манастира за обичайната си чаша чай, го подадох на благочестивата игуменка.

— Четете! — възкликнах аз. — И кажете „благодаря“ на вашия божи служител.

За моя изненада, тя не отговори. После се усмихна печално с усмивка, която съдържаше целия патос на един житейски опит, цялото съчувствие на една благородна душа към човешките слабости.

— Докторе… когато напуснала болницата… Лили отишла направо при Сайвънс. И сега е отново уличница.

— О не… не!

— Това е нещо твърде познато за нас. — Тя сведе глава. — Душите не се печелят лесно.

— Но тя не може да обича онзи негодяй.

— Не… Бих казала дори, че го мрази. Когато се върнала, той я набил жестоко. Но Лили се чувства безпомощна пред този човек… привлечена сякаш от някаква магия.

— Какво да направим?

— Ще се мъчим да я спасим… ще се надяваме… и ще се молим.

Една вечер към края на следващия месец, когато повечето от пациентите ми си бяха отишли, видях на един стол в чакалнята някаква млада жена с вдървена и изпъчена стойка, в закопчана мушама и малка шапчица на главата. Беше Лили Харис. Приближи се мълчаливо и свали блузата си; на гърба й имаше голямо изгаряне от втора степен и мястото беше превързано грубо с парче памучен плат, натопено в зехтин.

— Кога стана това? Снощи, както изглежда. — Тя трепна от болка и аз цъкнах нетърпеливо с език. — Трябваше веднага да дойдеш.

— Не можах.

Погледнах я изпитателно и се залових да превързвам разранената и покрита с мехурчета кожа.

— Как се изгори?

— Разлях котле с гореща вода.

— Глупости! Човек не носи котле с вода на гърба си.

Лили не отговори, но стисна устни, без да вдигне от пода измъчения си поглед. Тогава разбрах какво се бе случило.

— Защо не го оставиш, Лили?

Тя поклати глава като вцепенена и в очите й се появи страх.

— Няма смисъл. Пак ще ме улови по някакъв начин. — После добави: — Когато излязох от болницата, той ме чакаше на вратата.

За първи път изпитах истинско съчувствие към нея. Често съм срещал в пиеси и романи художествения образ на жената от улицата. Тоя образ бе една от типичните фигури за нашата епоха и ако повечето писатели не обличаха куртизанката в бляскави доспехи, поне я рисуваха като особено интересно и вълнуващо същество. Но Лили!… Погледнах я с натежало сърце.

— Ела да те превържа пак — рекох аз. — И когато намериш за добре, кажи ми дали бих могъл да ти помогна с нещо.

Лили не дойде отново. Десет дена по-късно обаче към пет часа сутринта, преди още да се съмне, на вратата ми се появи едно запъхтяно хлапе…

— Лили Харис ви вика — рече то и хукна да бяга.

След двадесет минути се намерих в Нотинг Хил роу. Влязох в къщата. И отстъпих, смразен от онова, което видях. В единия ъгъл на хола стоеше свита Лили с бяло като платно лице. А върху голия под при разнебитените стълби лежеше с разперени ръце като орел някакъв мъж, от чиито ноздри бе потекла струйка съсирена вече кръв. Един поглед върху едрата просната фигура и покритото с морави петна лице със сгърчени, полуотворени устни беше достатъчен да разбера, че човекът е мъртъв.

Коленичих до трупа, от който лъхаше отвратителен мирис на алкохол, и опипах темето му. То беше здраво, но отзад, на тила, открих тънка назъбена ивица, която при натиск драскаше пръстите. Да, смъртоносно пукване на черепа!

Станах и се приближих до момичето.

— Какво се е случило, Лили?

Тя сякаш не ме чу. Стоеше свита, като бито животно, с треперещи устни и ръце на гърдите.

Прегърнах я през раменете и повторих въпроса си.

Най-после тя вдигна глава с безжизнен поглед. След дълго мълчание каза:

— Опитах се да избягам… Той беше мъртво пиян… спусна се след мен… и падна по стълбите.

Тия няколко думи бяха достатъчни да ме убедят, че говори истината. Тя беше получила такъв ужасен шок, че просто не бе в състояние да лъже.

Мълчание.

Мислех трескаво. Макар че беше невинна, ако я замесеха в тая трагична случка, можеше да има много неприятности с оглед на своето досие. Обърнах се рязко към нея и заговорих бавно, за да доведа всяка моя дума до съзнанието на този смутен и потресен ум.