Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Годините минавали и двамата приятели пътували заедно надлъж и нашир из Италия. Отец Марио се издигал бързо. Най-напред станал кралски проповедник, а след време епископ на Абруци. Тук, в своя епископски дворец, Марио живеел в истински разкош. Ласкан от обществото, търсен от прелатите на църквата, уважаван от благородниците — той бил станал вече човек с голямо влияние и власт. Ходел изправен гордо и се държал с внушително достойнство. И едва благоволявал да обръща внимание на скромния и предан незначителен брат, който, макар вече прегърбен и сбръчкан, продължавал да служи с предишната покорност, да се грижи за великолепните му одежди, да лъска обсипаните със скъпоценности токи на обущата му, да приготвя чашата френски шоколад, с която епископът слагал край на постенето си.

По време на една неделна проповед обаче епископ Марио почувствал смътно, че около него нещо не е в ред. Това било странно и неопределено чувство и като погледнал от амвона, открил, че Анселмо го няма на обичайното място. Сепнат силно, той млъкнал за момент и едва успял да продължи словото си. За негово щастие проповедта била вече към края. Когато богомолците се разотишли, Марио побързал към ризницата и заповядал веднага да му пратят Анселмо.

Настъпило мълчание. Накрая един възрастен свещеник казал тихо:

— Той предаде богу дух преди четвърт час.

По лицето на Марио се изписало изражение на истински ужас и изумление, когато свещеникът добавил:

— От месеци Анселмо страдаше от неизлечима болест. Но мълчеше, защото не искаше да тревожи Ваше Преосвещенство.

Марио бил обхванат от остро болезнено съжаление, но още по-болезнено било странното чувство на самота, което изпитвал в тоя момент.

И с променен глас рекъл:

— Отведете ме при него.

Завели го мълчаливо в една малка, тясна и гола килийка зад конюшните, дето върху застлано със слама дървено легло лежали покрити с някаква износена дреха останките на оня, който бил най-верният приятел на Марио още от детските години.

Епископът изглеждал потънал в размишление. Дали сравнявал тая бедняшка килия с великолепието на своите апартаменти? Накрая погледнал въпросително към свещеника:

— Тука ли живееше Анселмо?

— Да, Ваше Преосвещенство.

— И как… как прекарваше дните си?

— Като ви служеше, Ваше Преосвещенство — отвърнал старият свещеник.

— А през останалото време?

— Анселмо имаше малко свободно време. Но всеки ден отиваше в градината, където споделяше храната си с птиците, приказваше с малките деца при вратите на двореца и, боя се, хранеше тайно рояк просяци от дворцовата кухня. През останалото време… се молеше.

— Молеше се? — повторил Марио, сякаш за първи път чувал тая дума.

— Да, Ваше Преосвещенство. За един мирянин брат той се молеше необикновено много. И винаги, когато го питах защо, той се усмихваше и прошепваше: „За едно добро дело“.

Лицето на епископа останало непроницаемо, ала сърцето му кървяло. Но макар че не бил оценил добре прекрасния характер на Анселмо, макар да разбрал, че през последните години се е държал високомерно с него, Марио не можел да губи време за самообвинения. Трябвало да замине веднага за Рим, за да изнесе проповед в църквата „Свети Петър“ пред едно събрание на архиепископи.

На следващия ден, когато се качил бавно на амвона, църквата била препълнена. Това било чест, която Марио очаквал отдавна, един паметен момент в неговата кариера. Но когато всички се смълчали и той заговорил, думите му се оказали съвсем блудкави и шаблонни. По челото му избила пот. Тогава погледнал надолу, но разбира се, не видял вдъхновените очи в сянката на катедрата. И продължил словото си още по-смутен. След проповедта напуснал божия храм засрамен.

С дълбоко засегната гордост и вбесен, задето се смутил така глупаво, Марио се заел с необикновено усърдие да приготви следващата си проповед. Просто не можел да се помири с мисълта, че той, епископът на Абруци, най-големият проповедник в Италия, дължал всичко на един скромен и неизвестен мирянин брат… Та това приличало на истинска глупост! И все пак, когато произнесъл новата си проповед, думите му се оказали съвсем бездушни. Но катастрофалната идея фикс обземала все по-властно съзнанието му, докато един ден епископ Марио рухнал напълно и трябвало да му помогнат да слезе от амвона. На тия, които го подкрепили, той казал смутено:

— Вярно е… този човек беше живецът, духът… Аз съм само бездушната черупка.