Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Специалист! — възкликна Шарве. — Не допускам, че говорите сериозно. Аз нямам време за нов преглед. Толкова работи ми предстоят! Трябва да отида до Девън, за да уредя въпроса с вилата, която ще наемем за медения си месец. Дявол да го вземе, докторе, не забравяйте, че идущия месец се венчавам.

В огряната от слънцето стая настъпи мълчание.

— Струва ми се, че ще бъде по-добре — казах аз тихо — да се решите да… отложите венчавката си.

— Да отложа венчавката? Но всичко е уредено. Всичко. Защо ме гледате така странно? Какво не е наред у мене?

Продължих да гледам втренчено младия човек. Не беше никак лесно да произнеса тая единствена дума; още по-трудно бе да му обясня, че страшната болест, на която беше жертва и която щеше да разруши нервната му система, е вродена, че тя представлява коварно и ужасно наследство, добито по рождение. И все пак трябваше да го направя.

В кабинета царуваше мъчителна тишина, докато Хари успя да схване напълно значението на моите думи. Стоеше съвсем неподвижен, блед като смъртник, после изведнъж избухна в отчаян протест.

— Не! — извика той. — Не мога да ви вярвам. Не може да бъде. Ще отида при друг лекар.

— Тъкмо това предложих и аз — рекох меко. — Позволете ми да ви изпратя при доктор Бартън. Той е човекът, който наистина ще ви посъветва…

— Не искам никакви съвети — прекъсна ме развълнувано младият момък. — Искам само да докажа, че грешите. О, това е толкова жестоко… толкова фантастично…

Взех писалката си.

— Почакайте, ще ви дам писмо до него.

Шарве не каза нищо, но остана на мястото си, потъмнял от негодувание, докато свърших да пиша. После взе мълчаливо писмото и излезе.

Целият този следобед се чувствах смутен и потиснат. През лекарската си практика се бях сблъсквал често с мъката и ужаса, които обхващат човека при настъпване на някаква внезапна катастрофа, която поразява един хубав и щастлив живот. Но тая трагедия, която така неочаквано беше помрачила лъчезарния летен ден, убивайки в миг и радост, и надежди, беше наистина страшна.

Вечерните пациенти бяха малко — сякаш цял Лондон беше решил да отиде на полето или на морския бряг, за да си отдъхне и позабавлява в края на седмицата. Но към девет часа звънецът иззвъня. Отидох да отворя лично вратата.

На прага стоеше Хари Шарве. Макар че лицето му беше бледо, изглеждаше спокоен, а гласът му прозвуча тихо и сдържано.

— Прощавайте, че идвам толкова късно. Имах работа. Но бих искал да ви видя за минутка.

Той ме последва в дневната стая със спокойна крачка; в държането му нямаше ни следа от гняв, изненада или възбуда.

— Бих искал да ви се извиня. — Той ме погледна втренчено с черните си очи. — Тая сутрин се държах много зле. Но нали разбирате, бях просто потресен. — И след кратко мълчание добави: — Разбира се, вие имахте право, пълно право.

— Много нещо бих дал, за да бях сгрешил.

— Специалистът се държа много внимателно с мене — продължи Хари със същия равномерен и спокоен тон. — Не по-малко внимателно от самия вас, докторе. И потвърди диагнозата ви. Няма никакво съмнение. Накарах го да ми разправи всичко.

Тук спокойният му глас изведнъж трепна, издавайки горчивото му страдание.

— Така че сега зная какво мога да очаквам. Тия пристъпи на зашеметяване ще стават все по-чести. Скоро ще започна да залитам като пияница. След година-две няма изобщо да мога да ходя. Тогава зрението ми ще отслабне и може би не ще бъда в състояние да го видя. О, да, всичко това ми е известно. Накарах го да ми опише цялата картина. След време ще се превърна в неизлечим паралитик, безпомощен до последния си час. Чудесен образ на един младоженец, докторе!

Съзнавах ясно, че не мога с нищо да облекча страданието му, но все пак се опитах да го утеша.

— Мислих много за вашия случай, Шарве. Зная, че ще ви бъде трудно, но няма ли да е по-добре, ако напуснете Лондон за известно време и отидете, да речем, в някой провинциален санаториум?

Той ме погледна с разстроено лице.

— И доктор Бартън ми каза нещо подобно. Настоя да отида в една нервна клиника в Мендип Хилс.

— Точно така.

— За да чакам там, предполагам — продължи Хари с ужасен сарказъм в гласа си, — докато ме изнесат на носилка? Няма никакво лечение, никакви лекарства срещу тая болест, и вие го знаете добре.

— Не бива да говорите така. Трябва да приемете твърдо онова, което може да се случи.

Настъпи мълчание. Хари въздъхна. Спокойствието му се бе върнало. Сега не гледаше към мене, а някъде в далечината; заговори като човек, който приказва на себе си: