— Да — рече той, — трябва да го приема твърдо. Няма смисъл да драматизирам нещата. Вие бяхте много внимателен и търпелив. Боя се, че не се показах достатъчно признателен към вас.
— Ще последвате съвета ми, нали? — казах аз.
Хари кимна бавно.
— Ще напусна Лондон. Така е най-добре за всички.
— Елате утре и ще подготвим работата — казах настойчиво аз. — Ще направя всичко, което зависи от мен. — И след кратка пауза добавих: — Но вие… вие трябва да кажете на Люси.
— Няма да й кажа още. — Хари говореше вече без видима следа от вълнение. — Най-напред трябва да уредя едно-две неща. Да направя известни приготовления и да анулирам някои уговорки. Например, трябва да ликвидирам въпроса с вилата. — Той ми се усмихна с прояснено лице. — Нали знаете, че бяхме решили да прекараме един месец там, в Тейнмаут. Люси много обича морето. И е влюбена в Девън. Тъкмо затова смятахме да отидем там за медения си месец. Но сега се налага да разваля договора. Ще замина в края на седмицата. И след това ще трябва да кажа на Люси.
При тия думи Хари стана рязко, протегна ръка, благодари ми отново и след минута вече с леко залитане вървеше по улицата.
Качих се бавно на горния етаж. Държането на Шарве при този унищожителен удар още повече засили състраданието ми към него. Чувствах се просто притиснат от мисълта за ужасната несправедливост в този случай, за липсата на каквато и да било възможност за спасение. Не можех да залича от паметта си образите на Хари и Люси, когато се смееха весело, изпълвайки чакалнята ми с бодрата атмосфера на своето присъствие.
Мина една седмица и дойде събота. В четири часа се прибрах вкъщи и отидох в дневната за чая си. Там беше и жена ми, но тя не ме поздрави, не ми отправи обичайната си усмивка. В ръцете си държеше ранното издание на вечерния вестник.
— Видя ли новината? — Това бяха първите й думи. — Ужасно. Горкият човек! Бедният младеж…
После ми подаде вестника, като показа с пръст първата страница.
Трагедия в Девън. Преобърната лодка в развълнуваното море. Един турист удавен!
Тая сутрин недалеч от брега на Тейнмаут се е разиграла трагична случка. Един посетител на име Хари Шарве, двадесет и шест годишен, наел лодка от кея и тръгнал на риболов към Полък Дийп, на около две мили от брега. Морето било развълнувано, но не бурно. Изглежда обаче, че докато гребял, мистър Шарве за нещастие изпуснал едното гребло и когато се опитал да го измъкне от водата, преобърнал лодката си. От брега забелязали злополуката и една моторница се отправила веднага на помощ, но без успех. Тялото не било намерено. Нещастието добива още по-трагично значение, поради факта че, както узнаваме, мистър Шарве е бил на път да сключи брак.
В стаята настъпи тежко мълчание. Нямах сили да заговоря. Сега разбрах защо Шарве бе дал вид, че ще последва съвета ми. Очевидно беше вече решил да избере най-доброто, единственото лечение — лечение, което разрешаваше за миг всички въпроси.
След първоначалното сътресение Люси понесе участта си храбро. Тя имаше хубави и скъпи спомени, които я поддържаха. Никой не подозираше истинските причини за трагедията. Не последва никакъв скандал, никакви злобни сплетни; всички изказваха съчувствие и искрено съжаление. Но в продължение на дълги дни след това ме преследваше едно странно видение — не образът на Хари Шарве, а на един по-възрастен мъж, на онзи красив бонвиван, който бе обичал толкова много забавленията и съблазните на градовете.
Самоубийството е, разбира се, една с нищо неоправдана постъпка. Но без съмнение съществуват понякога смекчаващи обстоятелства, които би трябвало да позволят нещастникът да бъде погребан по християнски, а не както в стари времена, в полунощ, на някой самотен кръстопът, без благодатта на църковната молитва, без опело и свещи. Аз не мога да пророня сълзи за спекуланта, който, загубил състоянието си на борсата, се хвърлил от десетия етаж на най-близкото здание, нито пък за измамника, който предпочита да пръсне черепа си, щом бъде разкрит. Има обаче други случаи, когато самоубиецът не може така лесно да се окачестви като страхливец, потърсил най-лесния начин на спасение.
Поради връзките си с местния полицейски участък имах често възможност да виждам телата на ония нещастници — загубените души на големия град — които бяха загинали от собствената си ръка и сега лежаха вкочанени и трагични върху студения мрамор на аутопсионната маса. Тия, които търсят авантюри в суровото ежедневие, най-добре ще разберат суетата на човешките страсти, като посещават от време на време моргата.
Читать дальше