Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Спомням си например една старица, извадена от водата цялата подута в своите парцали, гладувала навярно дълго време, чиято вехта кесия беше съвсем празна: как се казваше тая нещастница, никога не научих. Няма да забравя също оня запасен ефрейтор от Първата световна война със сломена от шрапнелите нервна система, който непрекъснато влизаше и излизаше от болниците и който накрая се обеси с тирантите си в един пансион в Нотинг Хил. Спомням си и случая с мисис Стейси, чието истинско име беше друго, към която обаче не мога да изпитвам никакво съчувствие.

Стейси беше четиридесетгодишна богата вдовица с пищна хубост, която заедно с една своя приятелка от детинство и един мъж, натурализиран швейцарец на име Жорж Ланиер, държаха малък, но крайно луксозен пансион близо до парка. Всички знаеха, че Жорж и мисис Стейси са в любовни отношения. Тя го срещнала няколко години по-рано в Женева, където бил келнер в едно кафене край езерото, довела го в Лондон и го направила съдружник в това първокласно и доходно заведение, което благодарение на опитността на Ланиер заработило още по-добре. Един ден обаче тя открила, че за нещастие това тричленно съдружие съществувало не само в търговско отношение: накратко, заварила Жорж в леглото с най-добрата си приятелка в положение, което изключвало обяснението, че двамата в момента просто си сменят бельото. Стейси направила ужасна сцена. По това време обаче Жорж бил вече независим материално и само повдигнал студено рамене. Заявил й, че му била омръзнала и че хиляди пъти предпочитал приятелката й. Обхваната от истерия, тя се върнала вкъщи с флакон с петдесет таблетки веронал. Когато ме повикаха на следната сутрин, шишенцето беше празно. Без грима и изкуствените си зъби, мисис Стейси представляваше много грозен труп.

Един от най-забележителните случаи на самоубийство, които съм срещал в практиката си, е тоя с мисис Чатъртън. Двамата съпрузи също държаха пансион — Бейсуотър гъмжи от такива заведения. Пансионът на Чатъртънови беше скромен, имаше стаи само за няколко гости, но се поддържаше безупречно от Ада Чатъртън — едра, мускулеста и обикновена на вид жена, която бе чудесна домакиня и незаменима готвачка. Всъщност Ада вършеше всичко сама, готвеше и носеше въглища, и то с истинска готовност, понеже Алф, нейният съпруг, дребничък човечец с хлътнали гърди и постоянна суха кашлица, беше годен да се занимава само с леките задължения в канцеларията. Ада беше необикновено привързана към съпруга си и се грижеше за него като за дете по своя агресивен майчински начин: переше го, хокаше го да не пуши много и преди всичко го тъпчеше постоянно с пържоли и пилета, хранителни супи и пудинг с крем. Едва ли можеше да има по-прекрасна връзка от тая на едрата властна Ада с кроткия, слабоват и дребничък Алф. Те живееха напълно щастливи така почти от двадесет години.

Един ден у Чатъртънови пристигна във връзка със строежа на новото игрище недалеч от Хамърсмит нов пансионер — мъж на средна възраст на име Кловър. Той бе грамаден човек, тежък и силен, по-едър и от Ада, с черни дебели мустаци, сякаш намазани с восък, които напомняха за фотографиите на някогашните пехливани. И наистина на млади години Кловър бил щангист, после станал професионален борец и пътувал из страната с някакъв прочут цирк.

Няколко седмици след това, когато мой познат ми донесе клюката, че Ада и новият пансионер „затънали здраво“, както той се изрази, аз просто не можах да повярвам. И все пак беше така. След години на нежна майчинска привързаност Ада бе открила, и то в опасната си възраст, че съществува и друга любов, на която Кловър очевидно беше отвърнал с не по-малко страст.

Както става обикновено, съпругът откри истината последен. Горкият човечец — колко го съжалявах! Как можеше тоя мъничък нежен атом да се надява да спечели борбата срещу тия двама грамадни и брутални хора, свързани чрез могъща и позорна страст? Обхванат от състрадание, чаках неизбежната развръзка.

Онова обаче, което действително се случи, не подлежи на описание. Аз просто не мога да си го обясня. Мога само да разкажа това, което видях една мразовита януарска сутрин, когато ме повикаха призори в задния двор на Чатъртънови. Ада и Кловър се заключили в неговата кола в гаража. После се прегърнали здраво и пуснали мотора. След петнадесет минути умрели от задушаване.

Дали това е било угризение на съвестта? Или победа на слабостта над силата, на добродетелта над прегрешението? Кой знае? Може би само Алф. Той продаде пансиона, купи си инвалиден стол и отиде в Брайтън, за да води спокойния и приятен живот на полунедъгав човек.