Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Беше около четиридесетгодишен — прецених аз, като го поглеждах с крайчеца на окото — възнисък, със светла кожа и хубаво чело, с коса, започнала вече да оредява, и с ясни, но късогледи очи. Той решително не приличаше на човек, който обича да създава случайни запознанства, а тъмният костюм с връзка в пастелен цвят, очила без рамки и изобщо всичко в него говореше за сериозен и затворен характер.

В този момент гонгът ни призова за обед и аз слязох долу. Останалата част от деня прекарах в кабината си. Но на следния ден, когато се качих за обичайната си разходка по същия час, отново забелязах, че моят спътник ме следи от шезлонга си с предишния напрегнат поглед.

Сега с него имаше една дама, очевидно съпругата му. Тя беше приблизително на неговата възраст, много спокойна и сдържана, с кестеняви очи и леко побеляла кестенява коса, облечена в сива пола и сива вълнена жилетка. Тя също ме оглеждаше с интерес, не по-малък от тоя на мъжа си, и с изражение, в което имаше същия оттенък на почтително колебание, дори на известна мъка.

Това положение беше почнало вече да ме интригува и от списъка на пътниците, който моят прислужник ми донесе, открих, че те са някои си мистър и мисис Джон Куилтър от Илинг. Но когато мина още един ден без някакви особени събития, реших, че любопитството ми ще остане незадоволено: очевидно мистър Куилтър бе твърде стеснителен, за да се реши да изпълни явното си желание да ми заговори. Жените обаче са по-смели по натура и през последната ни вечер на парахода мисис Куилтър стисна решително ръката на мъжа си и му пошепна нещо, това очевидно го караше да ме спре, когато мина край тях.

— Извинете, докторе. Ще позволите ли да ви се представя? — Той говореше почти задъхан и ми подаде визитната си картичка, която държеше в ръка, като ме наблюдаваше, за да види дали името му ще означава нещо за мен. После, като разбра, че то не ми говоря нищо, продължи със същото стеснение: — Бихте ли ни отделили няколко минути? Жена ми и аз имаме голямо желание да поговорим с вас.

Оставих се да ме заведе и представи на жена си и след момент вече седях на празния стол до тях. В началото разговорът вървеше трудно, но когато го попитах на почивка ли са били в Америка, той ми отговори с охота. Да, това било първото им посещение на американския континент след години на скромен живот и пестене вкъщи, което се оказало особено приятно. И все пак не било пътуване само за удоволствие. Двамата били на обиколка из североизточните щати, където разгледали голяма част от летните младежки лагери. После посетили Ню Йорк и редица други големи градове, дето проучили организацията на домовете за млади хора, предимно безпризорни, провинили се пред закона или лишени от всякаква роднинска и приятелска подкрепа.

В гласа и държанието му, както и в цялата му личност, имаше някаква искрена възторженост, която просто обезоръжаваше човека. Въпреки особените обстоятелства на нашето запознанство аз изпитах истинска симпатия към него, породена навярно от сходните ни възгледи. От по-нататъшния ни разговор разбрах, че през последните петнадесет години той и жена му се занимавали активно с обществена дейност сред младежта. По професия Куилтър бил адвокат, но бил същевременно директор на благотворителна организация, която се грижела за младежи и девойки главно от бедните и крайни градски квартали, които имали нещастието да се сблъскат със закона.

Постепенно, докато Куилтър говореше с истински възторг, а жена му се намесваше с някоя и друга сдържана дума без да вдигне сивите си очи от мен, аз си създадох ясна представа за тяхната съвместна дейност. Те поемали грижата за тия отклонили се от правия път младежи, мнозина от които с физически недъзи или нарушители на закона с условни присъди, създавали им подходяща и добра околна среда, лекували телата и душите им, грижели се за превъзпитанието им, обучавали ги на практически занаяти и ги връщали отново в обществото, не вече като потенциални престъпници, а като хора, подготвени да заемат достойно място сред своите събратя.

Това беше благотворителна и социална дейност, която вълнува сърцето, и след кратко мълчание аз го попитах с жив интерес какво е насочило живота му към такава особена дейност.

Този въпрос оказа странно въздействие върху него и без да се замисли, той възкликна с явно вълнение:

— Значи вие все още не си спомняте за мене?

Изненадан и недоумяващ, аз поклатих глава; бях сигурен, че за първи път виждам този човек.