Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Беатрис Гленденинг не беше нито комична, нито невежа, а волева и умна светска жена, която имаше значителен успех сред най-доброто общество.

Единственото разумно отношение, което можех да възприема спрямо нея, бе да погледна шеговито на този случай. Затова й казах с лека насмешка:

— Съзнавам, че е мъничко неудобно — с тия двама големи сина. И на всичко отгоре, ще пропуснете сезона в Лондон! Но Хенри сигурно ще бъде доволен.

— Не ставайте глупав, докторе. Хенри не е бащата.

Макар че бях очаквал донякъде подобен отговор, аз замълчах.

По време на гостуванията в имението им бях срещал неизбежния семеен приятел — един близък другар на Хенри, който ходеше на лов и риболов с домакина; спортен тип и „добър човек“, към когото изпитвах неприязън от самото начало и който очевидно беше в интимни връзки със съпругата на Хенри.

— Да — рекох най-после, — неприятна история. Но не мога с нищо да ви помогна.

— Не желаете да ми помогнете?

— Просто не мога.

Настъпи мълчание. Лицето й бе пламнало и очите изпускаха светкавици. След момент тя си сложи ръкавиците и взе чантата. Една отблъсната жена се превръща във враг за цял живот.

— Много добре, докторе, няма какво повече да говорим.

— Само една дума, преди да си отидете. Не се оставяйте в ръцете на някой шарлатанин. Иначе може да съжалявате.

Тя не даде вид, че ме е чула, и излезе бързо, без да каже дума.

Този разговор ме остави не само с особено неприятен вкус в устата, но и развали напълно настроението ми. Схващах, че съм загубил ценна пациентка, един прекрасен приемен салон и дузина крехки фазани, на които бях свикнал да гледам като на естествен годишен подарък. Предполагах, че никога вече няма да видя мисис Гленденинг. Колко се заблуждавах обаче и колко малко познавах тоя неукротим женски характер!

След десетина дни телефонът неочаквано иззвъня. Беше самият Хенри Гленденинг. Беатрис — съобщи ми той — имала ужасна настинка, инфлуенца. Ще бъда ли така добър и любезен да отскоча до Найтсбридж, щом намеря време? Доволен от това „сдобряване“, след един час се озовах в градската градина на Гленденинг и ме въведоха незабавно в стаята на Беатрис.

Тя лежеше и около нея се суетеше една сестра — едра, на средна възраст жена, с плоско и широко лице. В началото ми се стори по-болна, отколкото предполагах — страшно бледа, с безкръвни устни и явни признаци на силна треска. Оттеглих завивката озадачен и истината неочаквано блесна пред мене. Кюртирана зле и набързо, тя беше пламнала от инфекция и кървеше най-малко от дванадесет часа насам.

— Всичко е приготвено за вас, докторе — обърна се към мене сестрата с беззвучен глас, подавайки ми съд с кърпи и марля.

Дръпнах се, обхванат от студен гняв. Изпитвах желание веднага да си отида. Но нима можех? Болната се намираше в крайно опасно състояние. Трябваше да направя нещо за тая проклета жена, и то незабавно. Чувствах се едва ли не като впримчен в капан.

Залових се за работа. Манипулациите, боя се, не бяха особено деликатни, но Беатрис не протестираше и понесе силните болки мълчаливо. Най-после кръвотечението бе спряно. Приготвих се да си тръгна.

През цялото време, докато се грижех за нея, очите й бяха впити в лицето ми. И сега рече с усилие:

— Инфлуенца е, докторе. Хенри знае, че е инфлуенца. Ще чакам да дойдете пак тая вечер.

В библиотеката долу заварих Хенри, който ме чакаше с чаша шери, загрижен, естествено, за жена си и все пак гостоприемен както обикновено. На ръст той беше дребен човек, стеснителен и донякъде с неуверено държане, наследил бе голямо състояние от баща си и харчеше значителна част от него, за да направи хората около себе си щастливи. Когато погледнах откритото му добродушно лице, всичко, което смятах да му кажа, замря на гърлото ми. Просто не можех да му открия истината. Не можех.

— Лошо нещо било това, инфлуенцата, докторе.

Поех шумно дъх.

— Да, Хенри.

— И в такава остра форма у жена ми…

— Боя се, че е така.

— Нали ще й помогнете, докторе?

Мълчание.

— Да, Хенри. Ще й помогна.

Вечерта отидох пак. И през следващите десет дена я посещавах и сутрин, и вечер. Случаят беше крайно неприятен и деликатен, защото изискваше постоянна лекарска грижа. Навярно аз имах известен дял в поддържане на заблудата: но истинската стратегия се провеждаше от самата Беатрис и сестрата, които проявиха изумителна находчивост. В резултат Хенри Гленденинг, който живееше през цялото време в същата къща и който спеше в стаята до болната, нито за миг не се усъмни в истинското състояние на нещата. Това изглежда невероятно, но е факт.