Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Тоз безсмъртен герой, Векария от Уейкфийлд 43 43 Главният герой от едноименния роман на Оливър Голдсмит. — Б.ред. , още с първите си думи се приближава почти до сърцевината на въпроса. „Аз избрах жена си — казва той, — тъй както тя избра венчалната си рокля: с оглед на трайността, а не на лъскавината й“. Обърнете внимание — не заради красотата й! В моята родина Шотландия, толкова чест обект на иронична критика, на ухажването се гледа като на много сериозен въпрос. Двама млади обикновено „излизат“ заедно в продължение на няколко години, опознават се, стават добри приятели, разискват най-подробно бъдещето си, пестят пари и правят практически приготовления за бъдещия си семеен живот, така че когато след тоя период на изпитание решат най-после да се оженят, са изградили вече здрава основа, споена от взаимно разбирателство и уважение, са отстранили всички ония опасности, които толкова често помрачават отношенията на брачните двойки още в началото на съвместния им живот.

Първите месеци при всички женитби са безспорно най-критичните. Вълненията около брачната церемония са изчезнали, опиянението от медения месец е намаляло и много често младоженците „падат на земята“ с неочакван трясък. Те не са свикнали да живеят заедно, нито пък са добили опита или навика да се нагаждат към едно ежедневие, което — за тяхна изненада — се оказва изпълнено с неизбежните реални факти на съжителството: материални и домакински проблеми, съмнения и затруднения от сексуален характер, въпроси, свързани с роднини и религия, и дори вече леки раздразнения по отношение на личните навици на съпругата или съпруга. И двамата са вярвали, че трябва само да се оженят, за да си осигурят вечното блаженство. И двамата са си изградили цяла кула от примамливи и блестящи очаквания. А какво се е получило? Нищо, освен куп мръсни чинии върху кухненската мивка, неоправено легло и механична целувка, която младият съпруг открадва, преди да затръшне вратата зад себе си и да хукне стремглаво към автобуса, който ще го отведе в града. В такива минути животът изведнъж става горчив, безвкусен и нетърпимо скучен. И тъкмо тогава в подсъзнанието на всеки от тях може да се прокрадне предателската мисъл: „Дали постъпих разумно, като направих тая фатална стъпка? Нямаше ли да е по-добре, ако си бях запазил свободата?“.

На такава именно брачна двойка попаднах в една разхвърляна двустайна квартира в Бейсуотър. Бяха женени едва от година, но сега, разочаровани от жалките условия, при които живееха, от ограниченията, които трябваше да налагат на личните си амбиции, и от честите сблъсквания на различните си темпераменти, бяха вече решили, че е дошло време да се разделят. Той беше архитект, способен млад човек, който работеше в някаква голяма конструкторска фирма за строеж на съпритежателски жилища в покрайнините на града, но беше решил да отиде в Рим, за да продължи образованието си, защото си бе наумил да построи монументална катедрала. Тя, завършила колеж и обхваната от истинска страст към изящните изкуства, също така бе решила твърдо да ликвидира с такива омразни занимания като готвене, пране и гладене, за да поведе по-пълноценен и по-свободен живот край левия бряг на Сена в Париж. И двамата поотделно ми довериха намеренията си с горчиво вълнение, което изглеждаше още по-трагично, поради факта че и двамата се обичаха. Просто не можеше да се предвиди до каква глупост бяха способни да стигнат! За щастие природата бе казала тежката си дума и аз, като техен лекар, можах да им съобщя, че в скоро време ще имат дете. Този съвсем неочакван факт ги накара да се сепнат, да се замислят за отговорностите си и понеже имаха добри сърца, да се решат да направят „нов опит“. Днес те имат четири деца и макар че той не можа да построи италианската си катедрала, а тя да види картините си на почетно място в Лувъра, са поизгладили всичките си недоразумения и са изградили заможен и приятен дом.

Без съмнение децата са най-здравата спойка в брака — статистиката показва, че огромната част от разведените са хора без деца. Появата на едно дете в семейството създава в душите на младите родители чувство на задоволство — чувство, че са постигнали нещо в живота. Детето ги свързва по-здраво, сплотява ги, поражда у тях нови интереси и приятното задължение да се грижат за него, от първия ден им създава задача и възможност да изградят един индивид, който ще бъде чест и за обществото, и за самите тях. Да не се лъжем — децата съвсем не са някакви ангелски същества с ореол на главата, които могат да излекуват всички родителски тревоги и грижи и да изгладят всички семейни недоразумения. Много често дори раждането на едно дете обърква цялото ежедневие на семейството, нарушава „равновесието“ между съпругата и съпруга, създава нови рискове, проблеми и тревоги. Но детето се отплаща за всичко стократно. Колко мъдри са тия девойки, които, лишени от благодатта на плодородието, осиновяват чужди деца! Съпрузи, които бягат от отговорностите на бащинството, съпруги, които отказват да изпълнят функциите на майчинство, безсъмнено проституират с брака.