Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Ето ви най-после и алкохолиците.

— Търсят ви по спешност, докторе.

— За какво?

— За Мъри, докторе. В пансиона на Ли, на Лейн.

— Нямам пациент на име Мъри. Какво се е случило с него?

— Напил се. Напил се до смърт.

— По дяволите! Това не е случай за мене.

— И все пак елате. — Този млад човек, който бе минал през страничната врата на кабинета, имаше твърде съмнителен вид, гузен, неспокоен поглед и ниско подстригана коса. — Елате, защото иначе Мъри сигурно ще пукне — добави той и повдигна неопределено рамене.

Прехапах устни. Как ненавиждах тия посещения в Нотинг Хил Лейн! Те винаги бяха свързани с някаква неприятност. Накрая казах намръщено, че ще отида, щом се освободя.

След малко вече вървях из мизерните квартали, които образуваха района на Лейн, и почуках силно на излюсканата врата на един пансион с надпис: „Удобни легла. Само за мъже“. Отвори ми някаква мръсна жена, наметната с шал, която въпреки надписа, забраняващ достъпа за нейния пол, изглежда се чувстваше в заведението като у дома си.

— Мъри? — изръмжах й аз.

— Хайде, хайде, не ми се блещете. Ето стаята му ей там.

Помещението беше съвсем малко, в дъното на коридора. Къщите в тая гъсто населена градска част бяха залепени една до друга и стаята беше толкова тъмна, че в първия момент не можах да видя почти нищо; след малко, когато очите ми свикнаха с полумрака, на скъсания сламеник върху разнебитеното легло забелязах някаква просната фигура на мъж, облечен и с обуща на краката. Беше небръснат, сакото му бе потънало в кал, яката му бе раздрана, а очите се взираха с някакъв непреодолим ужас сякаш във вечността. Всичко наоколо говореше за беднота, мизерия и нещастие — гола маса, скъсан куфар и двадесетина изпомачкани книги. Ужасният безпорядък в стаята, жалкото състояние на обитателя й — всичко това ме накара да възкликна тихо.

— Господи! Каква бъркотия!

Гласът ми накара човека да се надигне и от устата му се занизаха несвързани думи. Беше явно в много тежко състояние, имаше мускулна треска, зениците му бяха разширени и целият бе така посинял, че веднага разбрах — изправен съм пред случай на Адамс-Стоуксовия синдром 44 44 Силно забавяне на пулса, вследствие на сърдечен блок, придружено от загуба на съзнание и епилептоподобни припадъци. — Б.пр. . Но симптомите на делириум тременс са нещо крайно неприятно и затова няма да се спирам на тях. Инжектирах му стрихнин и той започна да ме ругае с немощния цветист език на разстроен от алкохола мозък, като сипеше истински поток от безсмислици. Но когато спазмотичното възбуждение най-после спадна, нещастникът се отпусна омаломощен на леглото и неочаквано изпече един цитат: „Quos deus vult perdere, prius dementat“ 45 45 „Който бог иска да погуби, най-напред им взема ума.“ (лат.). — Б.пр. .

Тая рязка промяна от затъпено към нормално състояние и начинът, по които бе изказан цитатът, ме изненадаха и сепнаха. Взрях се по-внимателно в Мъри, като се мъчех да различа чертите му под мръсотията и брадата. Не изглеждаше възрастен, нямаше повече от тридесет и пет години. Косата му беше все още гъста и черна, челото гладко, чертите чисти и хубави. Въпреки това в изражението му се четеше опитът на цял човешки живот, тъжен и печален като смъртта.

Почаках, докато се унесе в неспокоен сън, и подредих стаята, доколкото можех. Вдигнах една книга: беше „Енеидата“; втората — „Паоло и Франческа“. Въздъхнах. После смачках с крак някаква буболечка, отърсих се от бълхите, заслушах се в дишането на болния и излязох от стаята.

В хола разпитах жената, която бе останала да ме чака. Не можах да узная нищо от нея. Обаче аз имах други източници за осведомяване и понеже бях решил да науча нещо за пациента си, отклоних се от пътя към къщи и намерих моя добър приятел Александър Блеър.

— Значи сте се запознали с Мъри! — Полицейският сержант остави писалката си върху бюрото. — Да, наистина това е цяла история. Но съвсем кратка. Дяволски кратка. Пиянска. — И след къса пауза: — Нещастният човек, като го погледнеш сега, просто няма да повярваш, че е бил в Хароу 46 46 Хароу — едно от най-старите и най-скъпите мъжки средни училища в Лондон. — Б.ред. и Оксфорд. Да, един от най-способните учени. Какво ли не предричаха — че ще стане професор, лорд-канцлер 47 47 Лорд-канцлер — председател на Камарата на лордовете и пазител на държавния печат. — Б.ред. … И какво всъщност стана? Тука го знаем от около пет години и макар че трябваше да го задържим един-два пъти, направихме всичко, за да му помогнем. Настанихме го в „Клариън“ като журналист. Работи прекрасно; в продължение на три месеца всички бяха възхитени от него, после за двадесет и четири часа пропадна напълно. Пфу! Просто да не повярваш. Послушайте съвета ми, докторе: не се занимавайте с него.