Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Да — отговорих аз бавно, — ще ви помогна.

Ако по-рано се бях съмнявал в Мъри, сега всичките ми съмнения изчезнаха. През следващите седмици бях постоянно край него, подкрепях го с всички сили като лекар и като приятел; и наблюдавах как той изпи до дъно чашата на най-горчивите страдания. Сутрин светлината дразнеше очите му, самият той се чувстваше ужасно зле и просто умираше за чашка алкохол. Нощем чувстваше, че полудява и не може да спи. Когато жаждата за алкохол ставаше нетърпима, започваше да плаче като безсилно дете. Но продължаваше да се бори ожесточено. Започнах да се надявам, че накрая ще се излекува.

Колкото и странно да изглежда, аз нито веднъж не потърсих никакъв по-дълбок мотив в стремежа на Мъри да се излекува от алкохолизма. Една майска вечер обаче, когато стоях до прозореца вкъщи, видях нещо, което истински ме изненада. По улицата вървяха Мъри, неговият ученик и една деветнадесетгодишна девойка, в чието лице веднага познах сестрата на младия Харисън, Ада, която неотдавна се бе върнала от едно религиозно училище във Франция. Нямаше нищо особено смущаващо при вида на тия трима души, които се смееха и приказваха; онова, което ме порази, беше изражението с което Мъри гледаше Ада.

Когато го срещнах следващия път, споменах уж случайно името на девойката. Лицето му веднага се озари от оживление.

— Прекрасно момиче, нали? — възкликна той. — По-прекрасно от роза. — И цитира сякаш на себе си: — „Ето я, цялата в роса, току-що излязла от манастирската килия…“ — После помълча и добави с усмивка: — Знаете ли, докторе, това изглежда съвсем невероятно, но е истина. Ада действително ме харесва. Вчера се разхождахме из парка и тя непрекъснато се смя на моите глупости. Разбрах, че се забавлява. Когато се запознахме, просто не смеех да я погледна. Сега е друго. Чувствам, че започвам да ставам отново човек.

Беше това, от което се страхувах. Мъри беше влюбен. Ада беше мила, невинна, красива и само деветнадесетгодишна — любимката на своя богат баща. А Мъри беше на тридесет и четири години, беден парий, с повредено здраве, което нищо не бе в състояние да възстанови. Какво можех да му кажа? Нищо — нищо, което не би сломило сърцето му.

Времето течеше. Младият Харисън се яви на изпитите; след няколко дни го срещнах на улицата в отлично настроение — бил на едно от челните места в списъка на издържалите.

— Страшно много сме ви признателни, задето ни препоръчахте Мъри — каза ми той, грейнал в усмивка. — Татко иска да отида с Мъри на почивка във Франция, като ни плати всичките разноски. Нещо като награда, нали разбирате.

— Много се радвам, заради самия Мъри.

— Впрочем, докторе, ние решихме, че понеже той е вече нещо като приятел на нашето семейство, би трябвало… да го поканим на сватбата.

— Каква сватба?

— На Ада. Следващия месец. — И той спомена името на човека, за когото щеше да се омъжи сестра му, младши съдружник във фирмата на баща му, като добави: — Вие също ще получите покана тия дни.

Поканата наистина пристигна. Същата вечер, след приемните си часове, се отправих бавно към жилището на Мъри. Предполагах, че ще има нужда от моята утеха и подкрепа. Не го заварих вкъщи.

— Къде мога да го намеря?

Жената ме погледна с дръзките си презрителни очи, в които се четеше някакво зле прикрито задоволство.

— Потърсете го в бара на Марни.

„О не, само това не“ — мислех си аз, когато бързах по улицата. Но когато минах през летящата врата, разбрах, че страхът ми е бил оправдан.

Мъри седеше в старото си ъгълче, заобиколен от своята тайфа; беше мъртвопиян и едва се държеше да не се сгромоляса на земята. Размахваше непохватно ръце и цитираше Омир: „Богове, старият оракул се завръща“. Хората го гледаха зяпнали, но след малко — когато им рецитира една импровизирана версия на „Вуйчо Тоби и часовника“ — избухнаха в продължителен и гръмогласен смях. Внезапно сред врявата и гъстия дим Мъри ме съзря. Млъкна като поразен от гръм, пребледня ужасно и в очите му се появи измъченият израз на грешник, захвърлен в дълбините на ада.

— По дяволите — изстена той, — защо още живея?

Но думите му бяха заглушени от нов гръмогласен смях, някой напълни пак чашата му, друг подхвана някаква песен. Разбрах, че няма какво повече да търся тук, и си отидох.

Когато човек е зает, времето лети неусетно — това е изтъркана фраза, но изтърканите фрази все пак отговарят на действителността. Ние живеехме вече пет години в Бейсуотър, двамата ни сина ходеха на детска градина и животът течеше толкова спокойно и гладко, че моята скъпа жена си беше създала илюзията, че ще останем вечно на това място и няма да се случи нищо, което да смути безоблачното й съществуване.