Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Планинското село Инвъререй — един истински грозд от варосани къщички, сгушени около замъка на Аргайлския дук — лежи сред дива и прекрасна област, в началото на едно чудно морско заливче, което някога е гъмжало от вкусна херинга. Но тая херинга, поради крайно променчивите си навици, бе напуснала тия места преди няколко години, с което унищожи една доходна индустрия, а риболовната флотилия се бе придвижила нататък към Лосимът и Фрейзърбърг и селцето беше потънало в предишната си дълбока дрямка. Чифликът „Далчена“, който бях наел, се намираше на две мили по-надолу по пустия бряг на заливчето и въпреки усамотението му ние се влюбихме веднага в него. Жилищната постройка представляваше хубава сграда, по чиито сиви каменни стени се катереха латинки и обички. Навсякъде наоколо се простираха зелени ливади; отвъд тях се издигаха елхови гори, застлани с килими от латинки и папрат, от които при нашето приближаване изскочи и хукна да бяга млад елен. Зад имението се извиваха обрасли в изтравниче хълмове; от тях извираше пълен с пъстърва поток, който се вливаше в заливчето.

За момчетата, едното на четири, а другото на седем години, които познаваха само градския живот, това място беше нещо като страната на чудесата. Боси и по къси полички 48 48 Шотландската народна носия за мъже е къса поличка. — Б.ред. , те се рееха из горите заедно с жена ми, катереха се по хълмовете, къпеха се, караха лодка по залива, ловяха риба в потока, гонеха зайци, събираха миди и морски звезди по брега, помагаха на Уил, говедаря, да дои кравите и на Ани, млекарката, да бие маслото. За майката и нейните синове денят представляваше едно дълго, непрекъснато удоволствие; те почерняха като индианци, ядяха като ястреби и спяха като уморени ловци. Обаче за мене, уви — за нещастния родител, който бе инициаторът на този план — положението беше малко по-друго.

След като заявих подчертано пред цялото си домочадие, че ще пиша роман, при което намекнах, разбира се, тактично, че ако все още не съм написал поне двадесетина романа, за това са виновни само жена ми и децата, бях изправен пред неприятното задължение да докажа правотата на думите си. Ето защо сега ми оставаше само да се оттегля с решителен и съсредоточен израз в мансардата на къщата, която беше незабавно избрана за „стаичка, в която татенцето ще пише“. Тук имаше квадратна чамова маса, купчина тетрадки по два пенса едната, правописен и синонимен речник; тук бяха скътани и лекарствата, които доктор Бенет беше предписал и с които се гордеех особено много. Та нима най-после писателите не са се вдъхновявали някога, и то твърде често, с по чашка? С тая разлика, че в чашката е имало не лекарства, а коняк!

Беше сутринта след пристигането ни. Грееше силно слънце — нещо необичайно за тая географска ширина. Нашата малка лодка танцуваше съблазнително в заливчето, готова за разходка; колата ми стоеше в гаража в очакване да тръгне на път; пъстървата лежеше глава до глава в реката и мечтаеше да клъвне въдицата; хълмовете се издигаха свежи и зелени, и ни мамеха да се изкатерим по тях. А аз — аз седях затворен пред прозореца на малката мансарда! Погледнах намръщено към небето, към заливчето и лодката, към колата, реката и планините. После се обърнах печално и седнах пред чамовата маса с тетрадките и речниците. „Какъв глупак си ти!“ — казах си тъжно и после прибавих един епитет, за да изразя още по-добре безумната си постъпка. Колко често трябваше да си повтарям това самообвинение през следващите три месеца и да употребявам всеки път все по-силни епитети!

Но налагаше се да започна. Отворих решително първата тетрадка и още по-решително сграбих писалката си, която, горката, не беше никак свикнала на упорита и системна работа. После вдигнах ръка и изправих глава за вдъхновение.

През тесния прозорец се откриваше приятна гледка: дълга поляна се спускаше чак до брега на заливчето. И навсякъде кипеше живот. В сянката на жив плет от глогове се изтягаха и преживяха бавно шест крави; стар козел с внушителна брада клатеше ритмично звънчето си и душеше наоколо за глухарчетата, както предполагах; жълта пеперуда се носеше лениво над цял килим от яркочервени обички; няколко бели кокошки се разхождаха безцелно наоколо, готови да побегнат уплашено при най-малка тревога.

В цялата тази картина имаше нещо примамливо, което предразполагаше към съзерцание и мечти. Реших, че бих могъл да се полюбувам малко на тази гледка, преди да се заловя за работа. И тъкмо когато се бях отдал на съзерцание, някой почука на вратата и съобщи: „Време за обед!“. Погледнах сепнато да видя какво съм написал, но открих, че тетрадката е все още девствено чиста.