Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Когато другите узнаха какво съм направил, вкъщи настъпи мъчително мълчание. На обед децата не пророниха нито дума. Колко добре си спомням тоя час. Бе започнало да вали — типичен мрачен шотландски следобед — и уплашени от моето намръщено лице, жена ми и двете деца излязоха от стаята, без да кажат нещо.

Обхванат от някакво мрачно задоволство при мисълта, че се бях отказал да пиша или по-точно, че съм се отърсил от безумието си, както предпочитах да охарактеризирам творческите си усилия, излязох да се разходя в ръмящия дъжд. Насред пътя към заливчето срещнах стария Ангъс, който разкопаваше старателно и упорито ивица блатиста торфена земя, съставляваща главната част от неговия малък и беден чифлик. Когато се приближих, старецът ме погледна учудено. Той знаеше за моите писателски намерения и ги одобряваше мълчаливо, с присъщото за шотландеца уважение към „хората на перото“. Но когато му разправих какво съм направил и му обясних причините за постъпката си, изразът на обруленото му от вятъра лице постепенно се промени и той ме погледна изпод свъсените червеникави вежди с някакво странно презрение и разочарование в острите си сини очи. Ангъс беше мълчалив човек и мина доста време, преди да каже нещо.

— Сигурно сте прав, докторе, а аз съм тоя, който греши — рече той с такъв поглед, сякаш виждаше през самия мене. — Моят баща копа̀ това тресавище през целия си живот и все пак не успя да направи пасище от него. Аз също го копая, откакто се помня, и също не съм постигнал нищо. Дали ще го превърна в пасище, или не, не съм в състояние да кажа — тук той сложи крак върху лопатата си, — но не мога да спра да копая. Защото баща ми знаеше добре, тъй както го зная и самият аз, че ако се копае достатъчно, от тая земя все ще стане нещо .

Разбрах мисълта му. Останах за момент така, загледан в тоя упорит човек, който работеше неуморно, решен да постигне целта си на всяка цена. После се отправих мълчаливо назад към къщи, измокрен, засрамен, побеснял от яд, и грабнах овлажнения куп хартия от бунището. Изсуших го във фурничката на кухненската печка, хвърлих го на масата и се залових с някаква трескава решителност за работа. Нямаше да позволя да бъда сразен, нямаше да се предам. Заех се да пиша с нарастваща упоритост — нощ след нощ, надделявайки съня със силата на волята си. Най-после към края на септември написах „край“. Изпитах невероятно облекчение. Бях удържал на думата си. Бях създал един роман. Дали беше добър, лош или посредствен — това не знаех.

С въздишка на огромно облекчение опаковах ръкописа в стара картонена кутия, която завързах с дебела връв. После намерих адреса на едно издателство в някакъв алманах отпреди две години, пратих нескопосания пакет по пощата и престанах да мисля за него. И като човек, от чийто гръб е паднал непосилен товар, започнах да плувам, да греба и да ловя риба заедно с децата, да се скитам с тях по хълмовете и равнините, с една дума — да се държа отново като нормално човешко същество.

Дните минаваха един след друг, но нищо не се случваше. Скромното пакетче сякаш беше изчезнало в някаква бездна. Двамата с жена ми се бяхме разбрали ясно, че не бива да говорим за романа, и когато малкият ни син правеше някоя злополучна и невинна забележка за „книгата на татко“, поглеждахме го с най-мрачно изражение.

В действителност аз не хранех никакви илюзии: знаех отлично, че младите амбициозни автори получават много по-лесно откази, отколкото чекове и че първите ръкописи обикновено се връщат по дузина пъти, преди да се одобрят, ако изобщо бъдат одобрени. Ето защо читателят лесно може да си представи моята изненада и удоволствие, когато една октомврийска сутрин получих телеграма от собственика на издателската фирма, която ми съобщаваше, че романът е одобрен за публикуване и ми предлагаше аванс от петдесет лири, като ме канеше да отида веднага в Лондон.

Когато прочетох телеграмата, по лицата на всички се изпита явно изумление и в селската дневна стая се възцари благоговейно мълчание. Петдесет лири в брой бяха много пари, а може би дори щях да получа още нещо — от процентите. Блед и малко разтреперан, промърморих:

— Може би с малко повече шанс и икономии ще успея да свържа двата края като писател. Намерете разписанието и вижте кога тръгва първият влак за Лондон.

И днес, когато си спомням събитията, които последваха онзи първоначален момент, и днес дори все още се удивлявам на бързината, с която течението се обърна в моя полза. Първият роман, „Замъкът на шапкаря“, написан с родилни мъки на тетрадки от по два пенса едната, захвърлен и спасен от бунището в последната минута, бе публикуван през пролетта на 1930 година. Той беше посрещнат радушно от критиката, премиран от „Книжовното дружество“ и преведен на двадесет и един езика; беше отпечатан във вестникарски подлистници, драматизиран, филмиран и преиздаден не зная колко пъти; до днес от него са продадени около три милиона екземпляра и все още се търси от читателите. Той ме насочи към писателската кариера с такъв силен тласък, че аз окончателно оставих слушалката и черната чанта. Моите дни като лекар бяха свършени.