Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Най-после намери сили да прошепне:

— И какво смяташ да правиш?

Мълчах, както никога, със засрамен вид.

— Всъщност… решил съм да… да се опитам да пиша…

— О, господи! — пробърбори тя и избухна в сълзи. — Ти наистина си полудял!

Очевидно беше вече крайно време да й обясня, че не съм полудял. Разправих й, като се мъчех да не я плаша, какво ми е казал Изод Бенет. После продължих тихо, с извинителен, но твърд тон:

— Винаги съм чувствал тая странна нужда да пиша, още от младеж. Но естествено, ако бях казал това на родителите си тогава, в Шотландия, щяха да помислят, че съм луд. Ето защо трябваше да се заема с нещо практично. И се записах в медицинския факултет. То беше нещо сигурно и реално. И не съжалявам, че постъпих така; смятам дори, че не съм лош лекар. Но желанието ми да стана писател не ме е напускало нито за един ден. Когато посещавах пациентите си и виждах хората такива, каквито се… да, даже още през дните в Ронда, когато бяхме най-зле, даже и тогава си мислех какви истории бих могъл да напиша за всички тия личности. Исках да обрисувам хората, които срещах, да изложа мислите си на книга. Но разбира се, нямах време: за такова нещо е нужно спокойствие и тишина, а ние хвърляме всичките си сили, за да преуспеем в живота. Е добре, сега вече сме преуспели. Мога спокойно да си дам шест месеца, дори цяла година почивка, за да се опитам да пиша. Най-малко ще се освободя от това тъй натрапчиво желание. Няма почти никакво съмнение, че от мен ще излезе само някакъв посредствен писател. Но поне трябва да се уверя в това и тогава ще се върна към монотонното ежедневие на лекарската си практика.

Настъпи продължително мълчание. Жена ми не можеше да отрече, че отдавна подозираше у мене това желание да изразя в художествена форма мислите и чувствата си. Но никога не бе поглеждала на него сериозно. По време на вечеря след някой уморителен ден, когато споменавах неопределено, че бих искал да напиша книга, тя ми се усмихваше мило над плетката си и насочваше разговора към затрудненията, които срещах в играта на голф! Но сегашният ми дързък план, това ново грубо нарушение на нашия хубав семеен живот, представляваше истинска лудост за нея.

И при това всичко беше вече обмислено и уредено! Що за човек! Нима не мислеше за децата и за съпругата си? Да, жена ми просто недоумяваше и кипеше от гняв.

— Спомнѝ си за онзи човек, Гоген — подсетих я почтително аз. — Парижкият борсов посредник, който без никакво предупреждение се отказал от сивото си ежедневие и се заловил да рисува картини, и то хубави картини, в Таити.

— Таити! — простена жена ми. — Сигурно след малко ще речеш Тамбукту! За бога, бъди малко по-разумен. От какво каза доктор Бенет, че страдаш?

— О, обикновен гастрит. Но ми се налага да почивам.

— Да, да… — промърмори тя вече колебливо. — Наистина напоследък не си много добре…

Обхваната от противоречиви чувства, жена ми ме погледна втренчено, усмихна се слабо и както при редица подобни паметни случаи, разреши кризата, като облегна глава на рамото ми и избухна в плач.

Мястото, което избрах за нашето чудновато приключение, беше малко имение на име „Далчена“. Разположено край заливчето Файн, на няколко мили от Инвъререй, в западните планински райони на Шотландия. Три седмици по-късно, когато всички подробности около продажбата на лекарския ми кабинет бяха уредени и доктор Грийн, новият собственик, се настани в старото ни жилище, ние натъпкахме колата с багажа, качихме двете деца, които не можеха да си намерят място от възбуда и се отправихме за новия си далечен дом.

Трябва да призная, че самочувствието ми не беше много високо по време на пътуването, особено като се има предвид, че при всеки завой върху главата ми се търкулваше по някоя и друга чанта. Постепенно обаче хубавият юнски ден ме ободри — в края на краищата от години вече не си бяхме позволили истинска почивка. И когато след дванадесет часа непрекъснато пътуване стигнахме най-после голите плата и планини на нашия роден край, аз спрях колата и се обърнах към жена си. Погледът й беше разнежен като моя и тя внезапно ме прегърна, сякаш искаше прошка. В съседната ливада пасяха агънца, един поток, по който играеха слънчевите лъчи, бълбукаше край пътя, двете деца, изскочили от тесния затвор в задната част на колата, се надпреварваха да събират диви нарциси…

— Колко е хубаво да се върнеш пак — пошепна тя на ухото ми. — Мили, ти сигурно ще се оправиш тука… ще бъдеш отново здрав и силен. Ще прекараме чудесно… И ще забравим напълно за твоята глупава книга!