Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

На другата сутрин обаче отидох отново при Мъри и после още няколко дни поред, макар че не съм алтруист — пациенти, които не могат да ми платят хонорара, обикновено не ме съблазняват. Но имаше нещо, което просто ме привличаше към Дейвид Мъри; в началото може би неговата безпомощност, по-късно, редкият трагичен чар на самия човек.

Този чар беше безспорен. Начетен, чувствителен, с убедително слово и духовит, Мъри беше очарователен събеседник. Слушах го как говори и забравях мизерната стая и бедността, която царуваше в нея; той просто ме омагьосваше.

Един следобед, когато Мъри се беше съвзел почти напълно и можеше, макар и с усилие, да се изправи на крака, събрах кураж и рекох:

— Защо не се откажете от алкохола? Окончателно. Ще направя всичко, което мога, за да ви помогна.

Мъри ме изгледа косо, после се засмя кратко, с горчивина, която проявяваше за първи път.

— Лечение, което добрият приятел лекар предлага, а? Вие пускате нещо в чая ми, когато не ви гледам. Нещо безвкусно. И без мирис. И на другата сутрин — готово, болният е спасен! Боже мой! Предложението ви е чудесно, макар и само за това, че представлява нещо ново.

Изчервих се цял.

— Мислех само…

— Няма смисъл да мислите, докторе — прекъсна ме Мъри вече с по-мек глас, — няма никакъв смисъл. Нима смятате, че не съм опитвал? Та аз съм бил при цяла дузина лекари в Ливърпул, Лондон, Берлин. Лежал съм и в санаториуми, докато ми дойде до гуша от тях. Аз съм некоронованият крал на приютите за алкохолици. Опитвал съм всичко. Но без полза. Алкохолът е съставна част от мене. Неразделна част. Целият съм прогнил от това проклето питие. Напълно прогнил, повтарям ви. — Гласът му ставаше все по-висок. — Аз съм пияница, непоправим пияница. В часа, в който мога да напусна тая къща, ще отида веднага в кръчмата на Марни. Там си имам запазено кътче. Всички ме познават. Забавлявам публиката. Когато съм полупиян, започвам да им разправям цинични френски анекдоти. А когато се напия съвсем, карам ги да се превиват от смях с гръцки епиграми. Хората мислят, че не са гръцки, а китайски, но какво значение има това — нали всички ми ръкопляскат! Когато съм пиян, нали разбирате. Да, ето къде отивам и къде пия за сметка на приятелите си. Ако имам късмет, това продължава шест месеца, докато изпадна отново в делириум тременс. Тогава лежа цял месец. Виждате ли — това е почивката и лечението ми. После отново ставам годен да пия в продължение на половин година.

Извърнах очи.

— Ако случаят е наистина такъв, тогава, струва ми се, не може да се направи нищо.

Мъри помълча известно време, после, подтикнат от внезапен импулс, ми протегна ръка.

— Понеже сте толкова добър, докторе — заяви той, — нека направим опит: просто да си опитаме късмета.

Неговото леко иронично държане не беше особено насърчително, но аз вече не можех да се изплъзна. Още същия ден му изпратих един от по-старите си костюми, няколко ризи, чорапи и връзки, чифт обуща и малко пари — достатъчно, за да може да се постегне. После се заех да му търся подходяща работа. Това не беше лесно; нито един от големите универсални магазини, където смятах да го настаня, не се съгласи да го вземе като продавач. Но най-после щастието ми се усмихна.

Един от моите богати пациенти, Джейкъб Харисън, управител на застрахователно дружество в Камдън, имаше син, който се готвеше за трудните конкурсни изпити във Външното министерство. Момчето беше слабо по класическите предмети и имаше нужда от усилена подготовка през следващите три месеца. Когато споменах, че познавам един отличен преподавател, бащата веднага прояви интерес. Изпратих му Дейвид Мъри. Харисън го разпита и ангажира.

В началото не можах да открия особен ентусиазъм у Мъри към новата му служба. Той хареса ученика си и обеща да напълни главата му с достатъчни знания за Еврипид и Вергилий и все пак проявяваше някакво равнодушие и уклончивост, които ме разочароваха и ме караха да подозирам, че не изпълнява своите задължения от уговорката ни.

Един следобед обаче Мъри се появи неочаквано вкъщи и се втурна в кабинета ми.

— Докторе — възкликна той пребледнял и задъхан. — Смятам, че ще успея. Този път със сигурност.

— Но аз мислех… Бяхме се споразумели…

— О, аз ви мамех. Всъщност не съм се отказал напълно. Но сега вече ще сложа истински край.

Докато го гледах втренчено, той продължи с безспорна решителност:

— Защо не? Щом съм решил, ще го направя. Никога преди не съм стигал до решителен опит. Но сега ще го направя. Да. Ще ми помогнете ли както обещахте?