Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Само една прекалена скромност — най-лошото лицемерие от всички — би могла да ме накара да твърдя, че не бяхме постигнали успех, и то изумителен успех, в оня пристъп срещу Лондон, който някога ни бе плашил толкова много и изглеждал почти непобедим. Зрънцето, което бях получил от доктор Танър, бе дало обилен плод и лекарската ми практика надхвърляше вече далече първоначалните граници. Сега познавах мнозина от най-известните лекари и хирурзи на деня и виках на консултация хора като лорд Хордър, сър Арбътнот Лейн и сър Морли Флетчер; а неотдавна бях повикан за лекар на прочутия универсален магазин „Хуайтли“.

Въпреки всичко това не бях доволен. От известно време се занимавах все повече с болестите на очите и посещавах няколко офталмологични клиники и болници; специализирал се вече отчасти в тази област, смятах в близкото бъдеще да се преместя на улица „Харли“.

Обаче се случи нещо, което нанесе сериозен удар на тая амбиция; една сутрин почувствах необикновено остри гастритни болки — страдание, което се явяваше периодично още от студентските години и което само облекчавах (както всички лекари, бях нехаен към собственото си здраве), като гълтах все по-големи дози сода бикарбонат. Сега обаче реших да взема по-сериозни мерки и понеже този следобед минавах край моя колега и добър приятел доктор Изод Бенет на улица „Уимпол“, който беше един от най-големите специалисти по стомашно-чревни заболявания в цялата страна, отбих се да го видя.

Очаквах, че ще ми предложи шише бисмут и покана за партия голф. Вместо това получих един зашеметяващ удар. Бенет не погледна леко на оплакването ми и след основно изследване и внимателен рентгенов преглед с бариева каша ми заяви направо, че имам хронична язва на дванадесетопръстника, която сигурно ще се спука, ако не взема мерки. Възразих колебливо и шеговито, че професионалната етика забранява на лекаря да открива такава сериозна болест у един свой колега, но моят приятел не се усмихна на тая шега и отсече твърдо: строга диета и, щом успея да подредя работата си, шест месеца пълна почивка вън от града! Станах потресен от лекарската кушетка. Как можех да оставя практиката си, която беше толкова разностранна, и то за такова дълго време? Моят нервен характер не ми позволяваше да взема помощник. Някой самомнителен новоизлюпен лекар — колко добре познавах тая порода хора! — щеше да опропасти за шест седмици онова, което бях изградил с такова старание в продължение на години. Тогава, докато се обличах, през ума ми внезапно мина една странна и чудновата мисъл, налудничава мисъл я наречете, ако щете, която сякаш цял ме преобрази. Постоях един момент така, с унесен и без съмнение глуповат поглед, мислейки си за копнежите на младостта си. После, като истински китайски мандарин, си кимнах тържествено и бавно. Бях взел най-важното решение в живота си.

В продължение на две седмици не казах нищо за разговора си с Бенет. После, един пролетен следобед, както седях вкъщи, загледан в тавана, заявих ненадейно с оня замечтан глас, който обикновено бе предвестник на най-странните ми и неразумни решения:

— Крайно време е да се махнем от тука.

Жена ми ме погледна втренчено.

— Какво, за бога, искаш да кажеш?

— Тъкмо това, което казах, моя мила.

Настъпи напрегнато мълчание. Слънцето струеше в трапезарията и докосваше нежно моравите зюмбюли, които жена ми бе посадила, и новите завеси, които беше окачила едва преди седмица. Вън въздухът беше топъл, паважът сух и познатата улица изпълнена с приятен шум. Както Бейсуотър, така и собственият ни дом никога не бяха изглеждали толкова привлекателни. Жена ми се изчерви цяла.

— Ти сам не съзнаваш колко щастливи сме сега. Да, щастливи и задоволени. Имаме деца, имаме си всичко. Но ти винаги си пъхаш някаква муха в главата, никога не си доволен и винаги си готов да се втурнеш неочаквано нанякъде. Толкова си ме влачил от място на място, че ме превърна в истинска чергарка. Но всичко това вече ми дойде до гуша и няма да ти позволя повече да ме разиграваш. — Тя млъкна, за да си поеме дъх. — При това си много млад, за да мислиш за улица „Харли“.

— Не мисля за улица Харли.

— Какво, за бога, мислиш тогава?

— Да продам лекарската си практика.

— Никога не ще успееш да продадеш практиката си — заяви победоносно тя. — Много е голяма и при това съвсем лична.

— Мила моя, моля ти се, не се гневи… Боя се, че вече съм я продал…

Жена ми пребледня. Просто не можеше да повярва на ушите си. После разбра, че говоря сериозно. Но беше толкова изумена, че не знаеше какво да каже. Предишната вечер беше чела на децата някакви вълшебни приказки и сега очевидно си мислеше за Аладиновата лампа, която бе задоволила желанията на собственика си, а той, обезумял, я беше захвърлил на боклука.