Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Станах и слязох долу, като се питах гневно, докато се спуснах по старателно лъснатата дървена стълба, дали всъщност не съм един обикновен измамник, дали не приличам на нещастния поет от Аржантон от романа „Жак“ на Доде с неговия „Parva domus magna quies“ 49 49 Малък дом, голямо спокойствие (лат.). — Б.пр. и неговата творба „Дъщерята на Фауст“, която бе започнала и завършила с едно-единствено изречение: „В една отдалечена долина в Пиренеите… която изобилстваше с легенди“. Нима наистина бях като него?

Нарязах печално парчето овнешко в чинията си. Двамата ми синове, които през деня бяха държани нарочно далече от мене, за да не смущават усилията на писателя, се бяха прибрали вкъщи в най-повишено настроение. По-малкият, който бе на четири години, ме попита оживено, фъфлейки леко:

— Свърши ли вече романа си, татенце?

По-големият, който не изпускаше случай да коригира глупостите на другите, заяви с превъзходството на своите години:

— Не ставай смешен. Татко е свършил само половината.

При тия думи майка им побърза да каже с неодобрителна усмивка:

— Не, не, мои мили. Татко не е могъл да напише повече от една-две глави.

Този път се почувствах вече не като измамник, а като истински престъпник. И реших твърдо да приложа на дело любимия афоризъм на един мой стар учител. „Записвайте всичко — обичаше той да казва. — Ако мислите остават в главата ви, нищо няма да излезе от тях. Записвайте всичко!“ Ето защо след обяда се качих направо в мансардата и започнах да излагам черно на бяло мислите си.

Бих могъл да изпълня цял том с вълненията, които изживях през тия три месеца. Макар че темата на романа, който исках да напиша, беше вече разработена в главата ми — трагичните последици от човешкия егоизъм и непримиримо високомерие — във всяко друго отношение бях съвсем неподготвен. Повечето писатели, които неочаквано се проучват между тридесет и четиридесетгодишна възраст, са се потили тайно преди това над съчиненията си с години наред. До този момент обаче аз бях писал само рецепти и научни трудове. Нужна ми беше голяма решителност, за да превъзмогна слабостите си, както на цирковия ездач, който трябва да прескочи успешно през хартиен обръч.

Не разполагах с никаква техника, не разбирах нищо от форма и стил. Изпитвах огромно затруднение да изложа на книга и най-простите мисли. Губех по цели часове, за да намеря подходящото прилагателно. Драсках и поправях, докато страницата добиваше вид на паяжина; тогава я скъсвах и започвах отново.

И все пак, започнал веднъж, не можех за нищо на света да се откажа. Моите герои добиваха характер, говореха ми, вълнуваха ме. Случваше се посред нощ да ме навести някаква мисъл и тогава ставах, запалвах свещта — в това затънтено място, разбира се, нямаше електричество — и се просвах на пода да я запиша. Бях просто хипнотизиран от оригиналността и необичайността на онова, което вършех. В началото едва успявах да изпиша около осемстотин думи на ден. В края на втория месец пишех вече по две хиляди.

Следващите три месеца — през цялото това чудно лято — останах прикован към масата си, докато другите се забавляваха на воля. Въпреки настоятелните им молби да си отдъхна поне за малко, работех без да се щадя през целия ден и дори част от нощта, като слизах за диетичните си вечери късно и отговарях разсеяно на децата, обхванат от единствената мисъл да се върна час по-скоро към мъчителните си творчески усилия.

Макар че по онова време се държах като стоик и мълчах като сфинкс, сега не се стеснявам да призная, че това беше крайно мъчително време за мен. Наистина имаше щастливи моменти, когато, увлечен от онова, което съм написал и вживял се в драмата на моите герои, изпитвах искрена надежда, че съм сътворил нещо действително ценно; но през повечето време чувствах, че непосилната ми работа не дава никакви резултати, че напразно губя времето си.

Най-лошият час настъпи, когато привърших наполовина книгата си и първите напечатани глави пристигнаха от машинописното бюро в Лондон. Прочетох началните страници и почувствах, че настръхвам от ужас. „Нима аз съм авторът на тоя страшен боклук? — помислих си аз. — Никой не би прочел такова нещо. И никой не би го публикувал! Не, просто няма смисъл да продължавам.“

Изпитах внезапен импулс да се откажа от всичко, да унищожа всичко, което бях написал. Това бе импулс, на който просто не можах да устоя. Станах с решително лице, грабнах ръкописа и излязох през задната врата, като го захвърлих на купчината смет.