Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Това изложение върху самоубийството няма да бъде пълно, ако не спомена още един епизод, който може би е най-странният от всички.

Към десет часа една влажна ноемврийска нощ бях събуден от силно чукане по вратата. На прага се очерта неясната фигура на моя приятел Блеър, полицейския сержант, от чиято каска и наметка шуртеше вода. Самоубийство — съобщи ми той рязко — в една къща на улицата зад ъгъла, и аз трябвало да отида незабавно.

Вън беше студено и влажно, движението съвсем слабо, а улицата пуста. Минахме късото разстояние мълчаливо, крачейки в мъглата, която заглушаваше стъпките ни, и влязохме в тесния вход на стара сграда. Докато се изкачвахме по скърцащата стълба, усетих неприятния сладникав мирис на светилен газ.

При отворената врата на малък апартамент на втория етаж ни посрещна някаква много развълнувана жена на средна възраст — очевидно хазайката — която ни отведе в гола таванска стаичка; на тясно легло беше проснат млад човек.

Един поглед беше достатъчен да открия ясните симптоми на отравяне от въглероден окис. Но макар че младежът беше очевидно безжизнен, имаше известен малък шанс да се спаси. Не биваше да се пренебрегне и най-нищожната възможност и заедно със сержанта се заловихме да му окажем първа помощ. В продължение на цял час работихме без успех. Минаха още петнадесет минути, но въпреки отчаяните ни усилия всичко изглеждаше безполезно. Тогава, тъкмо когато се канехме да се откажем, вече напълно изтощени, от гърдите на нещастника се изтръгна слаба конвулсивна въздишка, последвана от втора и от трета. Приличаше на възкресение от гроба, на истинско чудо — това възвръщане на живота благодарение на нашите ръце. Удвоихме усилията си и след половин час младият човек вече седеше привдигнат, като ни гледаше замаяно, започваше да схваща постепенно ужаса на положението си.

Беше бузест младеж с провинциален вид и историята, която чухме на прекъсване от подутата му уста, беше покъртително проста. Родителите му били умрели и някакъв вуйчо от провинцията, очевидно нетърпелив да се отърве по-скоро от всякакви роднински задължения, му намерил работа като чиновник в една лондонска адвокатска фирма. В столицата бил само от шест месеца. Без никакви приятели, той станал жертва на уличната утайка на града, сдружил се с лоши хора и както всеки млад глупак, който жадува да изпита удоволствия далеч извън възможностите на кесията си, започнал под тяхно влияние да залага на конните състезания. Скоро загубил всичките си дребни спестявания, заложил вещите си и задлъжнял на букмейкърите с огромна сума. Тогава, притиснат и заплашен от всички страни, задигнал пари от касата на предприятието с надежда да си възвърне загубите, като заложи за последен път на кон, който — както го уверявали — щял сигурно да спечели. Но и този път загубил и ужасен от мисълта за работодателя си и за неизбежното съдебно преследване, избрал най-лесния начин за спасение: отчаян, сломен и без никаква надежда, заключил се в стаята си и отворил газовия кран.

Когато той приключи мъчителната си изповед, в малката таванска стаичка настъпи продължителна и тежка тишина. Тогава сержантът го попита грубо колко е откраднал. Седем лири и десет шилинга — гласеше смутеният отговор. Да, колкото и невероятно да изглежда, бедното заблудено момче едва не бе загубило живота си за една смешно малка сума!

Отново настъпи мълчание, но очевидно една и съща неизказана мисъл се въртеше упорито в главите и на тримата ни — единствените свидетели на тая случка, която едва не се бе превърнала в трагедия. И наистина, сякаш по взаимно съгласие, ние изказахме гласно мисълта си — желанието си да дадем на младия човек, чието деяние се дължеше по-скоро на слаб характер, отколкото на престъпните наклонности, възможност да обърне нова и честна страница в живота. Със значителен риск за себе си сержантът реши да не докладва за случая, за да не се възбуди съдебно следствие. Хазайката, която изглеждаше привързана към наемателя си, му предложи едномесечна безплатна храна и квартира, докато стъпи отново на крака. Аз направих последния и може би най-малкия принос, като дадох седем лири и десет шилинга, които младият човек трябваше да внесе в касата на фирмата.

Двадесет години по-късно, през лятото на 1949, аз се намирах на борда на един параход на път от Америка към къщи и на втория ден след като бяхме напуснали Ню Йорк, когато се разхождах на палубата, внезапно открих, че един от пасажерите внимателно ме наблюдава. Да, нямаше никакво съмнение. Той ме изглеждаше всеки път, когато минавах край него, с поглед, който беше изпълнен с особено, почти трагично напрежение.