Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Когато тя си отиде, седнах върху края на бюрото си в приятелска и „непрофесионална“ поза.

— А сега, млади човече, разправете ми какво точно ви се е случило.

— О, както ви казах… — започна той със слаб смях. — Усетих, че ми прилошава. Зави ми се свят и трябваше да седна. От горещината, предполагам.

Кимнах глава.

— Е, хайде да се уверим. Застанете в средата на стаята. Така. Ръцете отпуснати надолу, краката прибрани и главата изправена.

Почаках, докато Шарве изпълни указанията ми, и добавих:

— А сега затворете очите.

Хари изпълни нареждането, както беше застанал така, без опора, прав, в средата на кабинета. И веднага се заклати като тръстика на вятър. Един пиян би запазил повече равновесие. В действителност дори щеше да падне по лице на пода, но отвори очи и задъхан посегна конвулсивно към стената за опора.

— Ето! — възкликна Хари, сякаш изумен от блестящия начин, по който бе показал нагледно страданието си. — Точно така ми се случва. — По лицето му се появи колеблива усмивка.

Сега обаче аз не можех да му отговоря с усмивка. Бях приложил опита на Ромберг просто „ей така“, уверен предварително в отрицателните резултати. Но те се бяха оказали положителни! Слязох бавно от бюрото, улових Хари за китката и го привлякох до прозореца. Разгледах очите му на силната светлина внимателно, много внимателно, като закривах ту едното, ту другото с ръката си, която после отдръпвах рязко. Накрая казах с още по-изменен глас:

— Седнете за момент с крак върху крак. Тук, на тоя стол.

Хари седна и аз чукнах рязко по едното, после по другото коляно с малко чукче с гумена капачка.

Не последва никаква реакция. Рефлексът беше изчезнал.

— За какво са всички тия опити, докторе?

Не му отговорих веднага. Закрачих нагоре-надолу из стаята и после казах със сериозен глас:

— Щом сте си направили труда да дойдете, Хари, бих искал да ми позволите да ви прегледам както трябва.

Той ме изгледа изумено, но в тона ми имаше нещо, което не му позволи да ми възрази. Съблече се бавно, вече явно смутен. Прегледах го с безстрастно лице така внимателно и основно, че той започна истински да се тревожи.

Разгледах ръцете. Проверих състоянието и реагирането на мускулите; изследвах очите му в продължение на петнадесет минути, тоя път с офталмоскоп, и накрая го накарах да повтори няколко трудни думи, за да проверя говора. Когато най-после свърших, в гърлото ми се надигна лека въздишка, която едва успях да сподавя.

Сложих мълчаливо инструментите си настрани и седнах на стола до бюрото, загледан в карнетката с рецептите пред мене. Останах дълго така. Най-после вдигнах очи и погледнах младия Шарве право в лицето.

— Вие сте единствен син?

— Но да… — заекна Хари зачервен (той поруменяваше много лесно). — Имал съм двама братя, родени като мене в чужбина. Но и двамата умрели много млади.

— Жива ли е майка ви?

Хари поклати глава.

— А баща ви?

Лицето му отново се обля в червенина.

— Не зная, докторе. — Той млъкна и след момент продължи сякаш насила: — Бракът на моите родители не беше щастлив. Баща ми имаше някакво предприятие, фирма в Южна Америка. Там живеехме с него няколко години. Но той често отсъстваше. Беше весел по характер… Обичаше живота в големите градове… Париж… Рио… Аз не го обвинявам, докторе. Беше хубав, много привлекателен мъж, но откровено казано, нашето семейство беше разбито още преди смъртта на майка ми. Дойдохме в Англия, майка ми и аз… И оттогава живея тук.

Настъпи ново мълчание. Докато гледах втренчено Шарве, започна да ми се струва, че виждам едно друго, по-възрастно и разсипано лице — лицето на мъж, чиято жена и две от децата бяха умрели преждевременно; мъж, който бе превърнал днешния ярък и прекрасен юнски ден в трагична и зловеща нощ.

— Но, докторе, аз наистина не виждам какво общо има всичко това с мене.

— Боя се, че има нещо много общо.

— Боите се?

Продължавах да седя отпуснат тежко зад бюрото и мислех за предстоящата женитба, потиснат от вълна на истинско съчувствие. Не можех да реша какво да кажа и как да го кажа. За първи път в практиката си се чувствах съвсем безсилен и неспособен да изрека истината. И все пак Шарве трябваше да узнае. Нямаше друг изход. Стиснах решително зъби.

— Боя се, че това смущение е по-сериозно, отколкото предполагате. Не е проста преумора или някакво изтощение. Не, не бих желал да ви тревожа с дълги и сложни термини и думи. Но смятам, че на всяка цена трябва да чуем мнението на още един лекар, на някой специалист.