Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Но да… — заекнах аз колебливо.

— Предупреждавам ви, че работата е често трудна и неприятна. Както знаете, ние посещаваме мнозина хора в „района“. При това сме много бедни. Не сме в състояние да ви плащаме големи хонорари.

— О, няма да ви вземам никакъв хонорар — възкликнах аз с голямо благородство.

Тя наведе тихо глава, разочаровайки ме малко с факта, че не похвали гласно и горещо великодушието ми. Вместо това само каза просто:

— Вие ще направите това заради Бога, докторе. И ако имате възможност, ще ви помоля да дойдете днес следобед с мене в Нотинг Хил роу. Там живее едно момиче, Лили Харис, което се нуждае от нашата помощ.

— Да… разбира се.

И така в три часа майка Сесил и аз отидохме в Нотинг Хил роу и намерихме Лили Харис в жилището й, което се състоеше само от една стая. Тя нямаше повече от двадесет години, беше хубавичка, с кестенява коса и очи с цвят на лешник; облечена бе в тясна черна пола и евтина блузка. Лицето й беше бледо, загрозено от слаб обрив; стоеше със силно стиснати устни, а в израза й имаше нещо потиснато и мрачно. Когато й казах да свали корсажа си, за да я прегледам, тя ме погледна враждебно. След няколко минути излязох на стълбищната площадка, където ме чакаше майката игуменка и ядосан, задето ме бяха измъкнали почти насила от къщи и — най-главното — лишили от партия голф, заявих с брутална откровеност:

— Вие ме предупредихте, че работата може да бъде неприятна и се оказахте права. Момичето е болно от сифилис. А на всичко отгоре е бременно.

Игуменката не трепна.

— Така и предполагах — отвърна тя тихо.

И ми разправи, че Лили, допреди време почтено момиче, на работа в някакъв цветарски магазин, се влюбила в един от най-покварените типове от „района“ на име Сайвънс — джебчия и измамник, който се подвизавал на конните състезания и лежал два пъти в затвора за грабеж. Лили живяла няколко месеца с него, но той й се наситил и я изгонил на улицата. Въпреки това престъпникът все още упражнявал над нея оная власт, която е присъща за хора от неговия тип и макар че я биел, унижавал и ругаел, тя продължавала да му носи парите, които печелела като обикновена проститутка.

Върнах се в стаята и казах рязко на Лили, че ще трябва да я отведа в болница, макар че при такива случаи достъпът в лечебните институти се уреждаше трудно. Но ако моето държане беше грубо, майка Сесил беше образец на състрадание и доброта. Наблюдавах я как утешаваше уплашената девойка, като я прикрепяше и изтриваше нежно сълзите й, и си мислех за ония аристократи от Средните векове, които са целували покритите с рани прокажени нещастници, грижейки се със свещено смирение за тях.

Още същата вечер успях да осигуря легло за Лили в болницата в Юстън Лок и щастлив, че съм се спасил от тая отговорност, въобразявайки си наивно, че никога вече няма да я видя, побързах да я забравя веднага. Оказа се обаче, че не беше така лесно да се спася от благородната, но настоятелна майка Сесил. И ако случайно моята добросърдечна съпруга бе молила Бога да ми помогне да се отърся поне отчасти от земните съблазни, той бе изпълнил молбата й, като ми изпрати тъкмо тая слаба, на средна възраст, сурова и благородна французойка.

След като ме примами в божията кошара, майка Сесил започна да ме вика за своите калугерки и за бедните си твърде настойчиво и почти безвъзмездно — „заради добрия Бог“ — както й казвах понякога аз с кисела усмивка. И все пак колкото повече я опознавах, толкова по-много я обиквах. Тя беше културна жена и притежаваше както достойнство, така и красота; в изящно моделираното й лице и в очите й с цвета на синя тинтява имаше някакво особено благородство. Физически не беше много здрава, но никога не се оплакваше и макар че обикновено беше бледа от умора, продължаваше тежката си работа, поддържана от някакъв вътрешен огън.

Когато станахме добри приятели, тя започна понякога да ми поднася по чаша чай в приемната на манастира — малка студена стая, с голи дъски лъснати с восък — в която вършеше деловата работа на ордена. При един такъв случай очите ми се спряха на малка обрамчена снимка, която стоеше върху бюрото й.

— Каква хубава гледка! — не можах да се сдържа да не възкликна.

— Да, хубава е — рече тя, като проследи погледа ми. Снимката представляваше голям замък, целият бял, с кулички, на фона на гора от огромни буки, няколко тераси и подредени градини, които се простираха към далечни езера. — Това е Шато д’Анжу.

— Чувал съм това име. Исторически замък. Познавате ли го?