Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Знаеш ли, мила, тоя млад шотландски лекар — наистина малко невъзпитан, но страшно умен — откри, че страдам от астения! Да… астения. А от месеци вече старият доктор Браун-Блъджет ми повтаряше, че била само нерви и нищо друго!

След като създадох нова болест, трябваше да намеря и лекарство срещу нея. По това време на мода беше вече лечението чрез интрамускулно инжектиране — процедура, при която колоидни разтвори от желязо, манган, стрихнин и други тонични медикаменти се вкарваха в кръвта на пациента с помощта на инжекции. По-късно тая техника беше до голяма степен дискредитирана, защото не се оказа по-ефикасна от старомодния метод на вкарване през устата, но в тия дни тя бе добре дошла за мене.

След като разбираше, че страда от астения, моята пациентка изтръпваше цяла, когато — с мрачния глас на Прустовския доктор Дьолафоа, чието властно държане бе укротило дори болния дук Дьо Германт — заявявах:

— Мадам, боя се, че ще трябва да ви бия цяла серия инжекции.

— О, така ли, докторе? — отвръщаше пациентката с изострен интерес.

— Да, мадам, вашето състояние изисква най-драстични мерки.

— Но вие ще ме излекувате, нали, драги докторе? — следваше развълнуваният въпрос.

— Обещавам ви, мадам. Обаче може да се наложи да направим и две серии.

Инжекциите срещу астенията бяха вече на мода и се търсеха жадно, както новите пролетни тоалети на Манюел. Моята остра и блестяща игла се забиваше отново и отново в хайлайфни ханшове, проснати върху фини ленени чаршафи. Станах бързо специалист, истински специалист в изкуството да прониквам в най-срамната част на най-доброто общество със сръчност, която правеше операцийката почти безболезнена (като предисловие аз неизбежно заявявах: „Уверявам ви, мадам, че няма да усетите нищо“) и която увеличаваше ежечасно моята репутация.

Колкото и да изглежда странно, резултатите от това сложно шарлатанство — повярвайте, в ония дни аз бях голям измамник, макар може би и не по-голям от много мои колеги — бяха изненадващо, често дори изумително плодоносни. Астенията събуждаше у тия безделни жени нов интерес в живота. Моите тонични средства освежаваха уморената им нервна система. При това аз ги поставях на диета, настоявах да правят умерени физически упражнения и да стават по-рано. Успях даже да убедя две авантюристично настроени съпруги да се върнат при своите многострадални съпрузи, в резултат на което след девет месеца те забравиха астенията си, защото бяха изправени пред нови занимания.

За човек, който е трябвало доскоро да се поти в скромния си кабинет за жалкия хонорар от пет шилинга или дори половин крона 38 38 Крона — 5 шилинга (1/4 лира) до 1971 г. — Б.ред. , тоя обрат представляваше небесно спасение и бе извънредно доходен. Моят курс на лечение нямаше да привлече никого, ако не бях определил за него неимоверно висок хонорар. Докато преди моето възнаграждение се изчисляваше в пенсове, сега се пресмяташе в гвинеи, които се стичаха в джоба ми като златен поток.

Защо да бъда лицемер и да се преструвам, че тая материална победа не ми доставяше истинско удоволствие? Тя донесе със себе си редица приятни неща. По това време можахме да се издължим напълно на доктор Танър, да боядисаме и обзаведем прилично жилището си. Наехме една спретната прислужничка да посреща пациентите и една хубава бавачка да извежда децата следобед в парка. Пак тогава се реших да посетя най-после шивачите на Манюел, станах член на добър клуб, от време на време открадвах по някой следобеден час да поиграя голф и си купих едно ново купе „Остин“.

Често се замислях с истинска изненада за обстоятелствата, които доведоха до тая, бих казал, чудотворна промяна. Една стара дама бе погълнала по погрешка смъртоносна доза беладона и аз, повикан по някаква случайност, бях успял да я спася. Останалото беше дошло само — като кръговете, които стават все повече и повече, когато човек хвърли камък в спокойна вода. Да, и сега аз се носех по гребена на тия кръгове. Нима нямах право да бъда доволен от себе си?

Въпреки това изпитвах някаква смътна неудовлетвореност от промяната в характера на моята професионална работа. Хайлайфните пациенти ми отнемаха все повече време, а обикновените трудови хора оставаха все повече на заден план. Наслаждавах се на плодовете на своя успех и ликувах при съзнанието, че съм осъществил амбициите си — няма нищо по-трепетно за шотландеца от мисълта, че „напредва“ — все пак неволно сравнявах настоящата си дейност с работата, която бях вършил преди.