Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Жена ми не можеше да разчита на никаква помощ — вършеше сама цялата домакинска работа, готвеше, грижеше се за сина ни, отваряше вратата на малцината пациенти и дори приготвяше хапчетата и сиропите. Често пъти, уморена да снове по цял ден от избата до тавана, трябваше да спира да си отдъхне, като слагаше ръка на хълбока си и почваше да ругае тихо с език, който бе научила от мен и който, уви, нямаше нищо общо с ония нежни думи, с които някога смяташе, че може да покръсти и най-закоравелия езичник.

Само да не беше толкова студено, толкова ужасно и отвратително студено! В цялата къща беше студено; палехме само в кабинета, където се отоплявахме с газ. Когато си лягахме, навличахме всичките си дебели дрехи, сякаш се готвехме за експедиция на Северния полюс; накрая, за благоприличие, обличахме пижамите си.

Животът ни беше по-добър дори през дните, когато бях съвсем млад лекар в Ронда. Тогава поне винаги имахме пламтящ огън и топла храна. Сега обикновено нямахме нито едното, нито другото. Почти всичките ми скромни хонорари отиваха за медицинските материали и за първото тримесечно задължение към доктор Танър, който скоро щеше да почука на вратата.

Ядяхме нередовно, и то най-евтина храна. Когато се прибирах от кабинета си като пребит — не толкова от работа, колкото от тревога — и сядах пред някакво блюдо, което ми беше дошло до гуша, често промърморвах: „Пак ли тоя боклук! Що за доктор съм аз? Нима няма никакви болни в тая част на града?“. Но обикновено сядах да се храня мълчаливо, след като хвърлях поглед към жена си и я запитвах: „Ти изпи ли млякото си?“.

Да, аз настоявах да пие мляко, защото въпреки всички тревоги ние се обичахме сега повече от всякога, а тя беше отново в онова състояние, което някои наричат „деликатно положение“; и наистина, след около три месеца се роди вторият ни син.

Тая първа година в Бейсуотър, характерна с големи затруднения и напрегната упорита работа, която не спираше нито за миг, ни донесе страдания, познати само на първите християни. Все пак успяхме да останем живи, като запазихме чувството си за хумор и се смеехме на изпитанията и неуспехите си. А когато най-после щастието започна да ни се усмихва все по-често и по-често, за нас настъпиха чудесни дни.

Вярно е, че работех като бесен. За да постигне определена цел, човек трябва да се откаже от всичко друго, да напрегне всичките си способности и сили, и затова през тия дванадесет месеца аз не си позволих да си отдъхна нито за половин ден. Все пак трябва да призная, че шансът изигра значителна роля в нашия краен успех. По една щастлива случайност станах приятел с полицейския сержант, приятен шотландец на име Блеър, който патрулираше в нашия квартал и който ми водеше хора, пострадали при улични злополуки; сприятелих се също със собственика на близката аптека, който ми изпращаше често пациенти, потърсили от него препоръка за добър лекар. Освен това проявих известна далновидност, която ми осигури достъп в многобройните частни пансиони в Бейсуотър.

Случваше се да ме викат посред нощ при някоя бедна келнерка, готвачка или обща работничка в кухнята, заболяла от инфлуенца или по-често обхваната, за изненада на работодателя, от родилни болки — с една дума, при пациенти, които представляваха интерес за малцина други лекари. Аз обаче се отзовавах веднага, грижех се за нещастната жена като за принцеса, посещавах я всеки ден в продължение на цял месец и накрая привличах в кабинета си някои от гостите на пансиона.

— Докторе, вие помогнахте толкова много на бедната Сара Джоунс! Бихте ли могли да направите нещо за моя гастрит?

И докторът правеше, всъщност нямаше нищо, с което не би се заел или не би се опитал да направи; и като че ли винаги постигаше добри резултати. Какво трепетно вълнение изпитва лекарят на обща практика, когато вижда как репутацията му непрекъснато расте! Вместо да седя бездеен в напрегнато очакване на някой случаен пациент, аз вече работех по цял ден и пак не смогвах да се справя с всички посетители в чакалнята. И сякаш това не беше достатъчно — случи се нещо, с което провидението прояви още по-ясно своята благосклонност към мене.

Късно една ноемврийска вечер, когато мъглата прииждаше на талази откъм Темза и движението по нашата оживена улица бе замряло, нощният звънец иззвъня. Не бях си легнал още и седях по халат, задълбочен в една заплетена статия върху диабета, отпечатана в последния брой на „Медикъл джърнъл“. Отворих лично вратата. Уличната лампа освети млада прислужница, без шапка и без палто, по чието лице се четеше паническо възбуждение. Нейната господарка, мисис Арбътнот, била погълнала отрова. Момичето изтичало при домашния лекар, но той не бил вкъщи. За бога, можех ли да отида веднага?