Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Господи! — изпъшка инспекторът. — Тая стена може да е половин миля дебела. Никога няма да стигнем до тях, никога. Това е краят. — Изтощен напълно той се облегна на твърдия камък и закри лицето си с ръка.

— Трябва да продължим — заяви Дженкинс с неочаквано висок глас, в който се долавяха нотки на истерия. — Трябва да продължим!

И в този миг, когато всичко изглеждаше загубено, в мрака се разнесе слаб неземен звук, някакво едва доловимо почукване: та, та… та, та… та, та, та, тап — като леко барабанене върху африкански там-там.

— Слушайте, за бога!… Не чувате ли? Сигналът!

Под „сигнал“ миньорите разбираха условната азбука, чрез която човек съобщава своето местоположение, като удря с чук по скалата. Мнозина наистина са били спасявани чрез тая азбука, която насочва спасителите към пострадалите… Всички стояха като заковани, с напрегнат слух. Чукането се поднови — слабо, съвсем слабо — сякаш чукаше човек, останал почти без никакви сили.

— За бога, имате право! — извика инспекторът. — Там са… наблизо… зад тая стена. И сигурно ни чуват.

— Дръпнете се назад! — изкрещя Дженкинс, свивайки дланите си на фуния.

Последни върхови усилия, каменната преграда най-после рухна и ние се намерихме оттатък, при пострадалите миньори.

Те лежаха свити един до друг, с гръб към стената на страничния тунел, мълчаливи като привидения, подкрепяни от съзнанието за общата участ. До краката им догаряха няколко миньорски лампи.

Но бяха живи, всички до един; дори и момчето, което заплака тихо, щом се появихме.

Бяха толкова слаби, че нямаха сили да мръднат, а и аз самият им забраних да се движат, докато не дадох на всеки по половин литър бульон, подсилен с коняк, разтвор от гликоза и направих на всички подкожна стрихнинова инжекция.

— Нали ще ги оправим, докторе? — попита тревожно Дженкинс.

— Да… всички, до един.

Изнесохме ги много внимателно и бавно. Щастливата новина ни беше вече изпреварила и когато се появихме на повърхността, огромното мнозинство, което се бе събрало на голото „Пасище“, запя със сериозен, спонтанен и мощен глас любимия химн „О, Господи, ти наше си прибежище във всички времена“. 34 34 Псалм 90 на Давид. — Б.ред.

Беше прочувствен час, който просто разкъсваше сърцето и който няма да забравя, докато съм жив. И все пак, въпреки съзнанието, че сме победили, въпреки радостта, че сме спасили тия хора, ние не можехме да забравим ония тридесет и осем ковчега, които стояха в преддверието на църквицата „Еманюел“, на по-малко от стотина ярда надолу по улицата. Погребението на загиналите се извърши в деня преди да напуснем Тредигар. Аз присъствах на траурната церемония. Печално прощаване наистина с долините на Южен Уелс! То обаче отново ми напомни онова, което с течение на времето бях сякаш забравил: безбройните опасности, които дебнат тия храбри мъже.

Години по-късно едно конте, което току-що беше свършило чудесния си обед и изпило половинка бургундско вино, стоеше с вестник в ръка пред пламтяща камина в залата на един от прочутите лондонски клубове и говореше поучително на избран кръг хора за „позорната стачка“, която провеждаха тия дни миньорите.

— Нови шест пенса на час! — оплакваше се този оратор. — Нищо не може да задоволи тия проклети ленивци. Какво, по дяволите, искат още?

— Нищо, освен правото си да живеят — намесих се аз меко.

Тогава бях още нов член на клуба и трябваше да замълча. Вместо това аз им разправих за катастрофата и за ония тридесет и осем „проклети ленивци“, които не се нуждаеха вече от това увеличение от шест пени, което техните другари сега се бяха осмелили да поискат.

Лондон през пролетта — има ли нещо по-очарователно за двама души, които никога преди не са живели в него през този чуден сезон? Магазини, къщи, църквици, кули и храмове — цялата столица се къпеше в мекия благотворен въздух, откроена рязко на лазурното небе. Темза искреше на слънчевата светлина и течеше плавно под хубавите стари мостове. В градината Кенсингтън, където добре облечени деца се разхождаха придружени от горди и важни бавачки, около статуята на Питър Пан цъфтяха люляци и розови кестени. По серпентината кръжаха лодки и греблата им пляскаха шумно по водата. В Уест енд — по Пикадили, Бонд стрийт и Мейфеър, където беше събрана огромна плячка от множество отвъдморски градове и където бяха натрупани планини от злато и сребро, скъпоценности и накити, коприни и други прекрасни платове, екзотични плодове и цветя, се разхождаха нагиздени представители на висшето общество. На прозорците на най-прочутите клубове срещу Сейнт Джеймс се събираха безделници, които зяпаха нахално по хубавите жени, въртяха скъпи пръстени на пръстите си и залагаха с хиляди лири на конните състезания в Аскот или върху някоя карта при игра на покер. Кралят — бог да го благослови — беше в градската си резиденция. Пред Бъкингамския дворец сменяха караула, в Английската банка обменяха пари, а хората заменяха зимното си облекло с леки пролетни дрехи. Скоро открити ланда с хубави мургави мъже във вечерно облекло и блестящи жени в силно деколтирани тоалети щяха да затрополят тихо в топлия здрач по посока на балета, операта и многобройните театри. И ние двамата, да, ние бяхме частица от този разкошен и блестящ парад! Не беше ли това наистина прекрасно?