Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Тъкмо удряше осем часа, когато си пробих път в двора и влязох в дървената сграда на минната администрация, където се бяха събрали мнозина от надземния персонал, всички в работните си дрехи. Тук беше и управителят Дай Дженкинс, когото познавах добре, заедно с помощника си Том Луис; и двамата бяха отправили очи към тълпата. Чух помощникът да пита:

— Да наредя ли да затворят вратата?

— Не — отвърна Дженкинс. — Кажи само да запалят огън в двора. Голям огън. Студено е и, бог знае, хората може да останат още дълго време.

Използвах краткото мълчание, за да се осведомя за случилото се. В първия миг Дженкинс сякаш не ме чу, после обърна към мен напрегнатия си тревожен поглед и каза, че в мината нахлула вода от старите рудници. И двете главни шахти били наводнени и сутрешните смени, шестдесет и един души, били в момента погребани под земята. Сега чакаха първата спасителна група, която трябваше да донесе тежките помпени съоръжения от базата в Гилфак. Не можеше да се каже какво е положението в мината, защото бе загубена всякаква връзка с хората долу. Трябваше да се чакат спасителите. Докато управителят говореше, в канцеларията пристигнаха нови хора — двама техници, един млад минен инспектор, управителят на друга мина по-нататък в долината и група спасители доброволци от съседната мина. Нямаше нито суматоха, нито се чуваха истерични гласове, но всички изглеждаха така замислени и тревожни, че сърцето ми се сви в лошо предчувствие.

Внезапно сред тая атмосфера на напрегнато очакване телефонът иззвъня — не тоя върху бюрото на управителя, а стенният, който обслужваше само подземните галерии. Настъпи мъртва тишина, после Дженкинс направи три бързи крачки и се намери до апарата; завъртя бясно малката ръчка и вдигна слушалката.

— Ало, ало! — Лицето му пребледня и той се полуобърна към другия телефон. — Господи… това е Робъртс!

В началото не проумях нищо. После със свито сърце разбрах, че от мрачната гробница от наводнената мина се бе надигнал човешки глас — гласът на миньор, който ни зовеше с отчаяна надежда по затиснатите с тонове вода жици от две мили под повърхността на земята.

— Ало, ало… — Дженкинс слуша мълчаливо, с напрегнато тревожно лице в продължение на около три минути и после бързо, с твърд и ясен глас започна да говори: — Слушай ме, Робъртс, трябва да си пробиете път към старата шахта Пенигроуз. Няма възможност да излезете оттук, и двете шахти са наводнени и може да минат дни, преди да ги отворим. Трябва да вървите през старите изработки. Движете се направо по наклона. Разбийте преградата при горната част на източната галерия. Така ще се озовете на горния хоризонт на старите изработки. Не се страхувайте от водата — тя е само в долните хоризонти. Вървете по главната галерия, не се движете в канавките, нито по десния скат; движете се все на изток и като минете хиляда и петстотин ярда, ще се намерите в шахтата Пенигроуз.

По жицата долетя оглушителен шум, който се разнесе в цялата стая и гласът на Дженкинс се превърна в трескав вик.

— Чуваш ли ме? Спасителната група ще ви посрещне точно там. Чуваш ли ме? — Но думите му се оказаха безполезни, защото водната стихия бе разкъсала телефонния кабел и звукът в апарата окончателно замря.

Дженкинс остана така, прегърбен и ням, и пусна слушалката, която се залюля на шнура си. Накрая избърса потта от челото си и ни обясни какво му бе казал Робъртс.

Първата подземна смяна работела на забоя както обикновено: пробивала дупки и взривявала въглищния пласт. Но Робъртс, помощник-ръководителят на смяната, забелязал след последните два взрива тънка струйка вода, която изтичала от средата на въглищния пласт. Нищо не показвало, че тая вода се намира под налягане, но тя имала специфичната миризма на гризу; и тогава той разбрал с тревога, че нещо не е в ред.

Хората се заели веднага да отведат водата — да я насочат към канавката в долната част на извозната галерия. Междувременно Робъртс решил да предупреди другата група от двадесет и трима души, които работели по-нататък, на двеста ярда нагоре по страничната галерия. Тръгнал към тях и почти бил стигнал втория забой, когато чул ужасен трясък. Тогава разбрал, че водата е нахлула. Той очаквал, че може да се случи нещо неприятно, но такава катастрофа просто не допускал. Обърнал се инстинктивно назад, но едва изминал десетина ярда и открил, че водата се носи като вълна, висока до тавана, по главната извозвателна галерия. Изтласканият от водната стихия въздух изгасил лампата му и той останал като вкаменен на мястото си в продължение на десетина секунди; за него било ясно, че хората от първата група се давят или вече са се удавили в това страшно наводнение. Бързината на огромната водна маса била просто невероятна. Най-после водата стигнала изходната шахта, заблъскала се бясно в стените и се заиздигала нагоре, като въртяла труповете на миньорите и на понитата в конюшнята на дъното. За няколко секунди двете главни шахти били напълно наводнени и откъснати изцяло от външния свят.