Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Бях наел стая в хотел X. — скромно заведение, в което бях отседнал и през войната по време на първото си посещение в Лондон. Тук беше много евтино, но храната бе ужасна; това влоши още повече разстроеното ми храносмилане и предизвика силен пристъп на диспепсия, която малко остана да ме свали на легло. Принудих се да огранича диетата си до чаша горещо мляко с малц; това благотворно питие, изгълтано в някоя студентска чайна, беше единствената ми храна на обед. Тия дни живеех като в мъгла. Дори не помислях да отида през свободното си време на кино, мюзикхол или някое друго увеселително заведение. Почти не забелязвах хората по улицата. Понякога само се качвах горе на някой омнибус 27 27 В Лондон омнибусите са двуетажни. — Б.пр. , за да се поразведря.

След писмената работа започнаха практическите и устните изпити, които ме плашеха повече от всичко. Имаше може би тридесет други кандидати, всички по-възрастни от мене и всички с явно самонадеян вид и увереност в шансовете си. Така например Харолд Бомонт, кандидат, който седеше до мен и с когото бях приказвал два пъти, беше завършил в Оксфорд, заемаше консултантска служба в болницата „Св. Вартоломей“ и имаше кабинет на ултрааристократичната Брук стрийт. Когато сравнявах очарователните маниери, безупречните дрехи и спокойната самоувереност на Бомонт с моя провинциален вид и стеснителност, чувствах, че вероятността да направя добро впечатление на изпитната комисия е наистина малка.

Практическият изпит в Южната лондонска болница мина, струва ми се, доста добре. Падна ми се случай на бронхоектазия 28 28 Разширение на бронхите. — Б.пр. у едно четиринадесетгодишно момче — заболяване, което, за мое щастие, бях срещал вече в практиката си. Схващах, че съм направил добър доклад. Но когато стигнах до устния изпит, късметът ми сякаш напълно ме изостави. „Устният“ в медицинския колеж имаше своите специфични особености. В продължение на два дни всеки кандидат се изпитваше от двама специалисти. Ако до края на първия ден отговорите му не бяха задоволителни, получаваше учтиво съобщение, че не е необходимо да се явява на следния ден. Изправен пред заплахата да получа подобно фатално послание, открих с ужас, че първият, който ще ме изпитва, е доктор Морис Гетсби, член от комисията, за когото Бомонт бе говорил с явен страх.

Доктор Гетсби беше още млад, хубав мъж с блестяща лекарска репутация. Избран наскоро на високия си пост, той беше може би по-малко снизходителен от по-старите членове на комисията. За моя изненада, Гетсби благоволи да ме поздрави, повтори няколко пъти името ми и после запита:

— Да не сте по-малкият брат на Ричард? Може би знаете, че Дик беше с мене в Кеймбридж.

Когато признах с неохота, че изобщо нямам брат, той остана явно разочарован. После ме разгледа през монокъла си.

— Били ли сте в Кеймбридж?

— Не, сър.

— А в другата бърлога?

— Коя друга бърлога, сър?

— Оксфорд, то се знае.

— Не, сър.

— Кой университет сте завършили тогава?

— Глазгоуския.

Последва тежко, неприятно мълчание. Гетсби не благоволи да направи никаква забележка, а само повдигна вежди и постави пред мене шест микроскопски препарата. Пет от тях назовах правилно, но шестият ми беше непознат. И тъкмо на него Гетсби се спря с цялото презрение на човек, за когото само споменаването на един шотландски университет беше истинска обида. В продължение на пет минути той ме измъчва с тоя препарат, който се оказа яйцето на някакъв малко известен западноафрикански паразит; после лениво, без никакъв интерес, ме прехвърли в ръцете на своя колега, прочутия лорд Досън от Пен, лекар на краля.

Станах и прекосих залата с бледо лице и силно разтуптяно сърце. Цялата умора и апатия, които ме бяха държали в плен в началото на седмицата, сега бяха изчезнали. Изпитвах почти бясно желание да успея. Но бях убеден, че Гетсби ще ме провали. Вдигнах очи и открих, че лорд Досън ме наблюдава с приятелска, леко насмешлива усмивка.

— Какво има? — попита неочаквано той.

— Нищо, сър — заекнах аз. — Мисля, че не се представих достатъчно добре пред доктор Гетсби, нищо друго.

— Не се тревожете от това. Хвърлете поглед на тия препарати. После ми разправете нещо за тях, каквото ви дойде наум.

И Досън ми се усмихна насърчително. Беше хубав мъж, със светъл тен, на около шестдесет години, с високо чело и дълга чувствителна горна устна, закрита от ниско подстригани мустаци. Макар да беше може би вторият по известност лекар в Европа, той бе познал трудности и тежки борби в ранните си дни, когато, озовал се в Лондон, се беше сблъскал с предразсъдъци и врагове. Докато ме разглеждаше, без да дава вид, че върши това, Досън не можеше да не забележи лошо скроения ми костюм, ризата с мека яка, зле вързаната връзка и преди всичко, напрегнатия сериозен израз на лицето, и може би в съзнанието му изплуваха картини от неговата собствена младост, които инстинктивно породиха в душата му симпатия към мен. Той ми кимна насърчително, когато започнах да описвам с тревожен глас макроскопските препарати, без да вдигам очи от стъклениците пред мене.