Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Отначало се държах примирително с такива случаи, но скоро търпението ми се изчерпа и започнах да проявявам рязкост, чието „дявол да го вземе“ толкова често бе звучало в къщичката в Танокбре. Веднъж, когато бях капнал от умора, ме измъкнаха в два часа сутринта, за да прегледам някаква жена, която още при влизането ми се провикна от удобното си легло: „О, докторе, докторе, просто не мога да спра да се прозявам!“. Погледнах я свирепо и отправяйки се към вратата, извиках през рамо на груб шотландски жаргон: „Опитайте се тогава да затворите дяволската си уста!“.

Бяхме пристигнали през октомври и зимата скоро ни споходи. Тогава посещенията станаха действително трудни. Финансите ни бяха все още така оскъдни, че не можеше да се помисли за кола и аз минавах по много мили пеша, газех в снега с високи обувки и гети и влачех тежката си черна чанта. Истинско облекчение беше за мене, когато най-после успях да се сдобия за петдесет лири с един стар мотоциклет. За нещастие тая машина, която купих след като прочетох рекламата в един бирмингамски вестник, превъзнасяща до небесата хубостта и бързината й, се оказа тежък двуцилиндров състезателен мотор с огромен ауспух и без автоматичен запалителен механизъм. Колко често се налагаше да тикам, изморен и запъхтян, това чудовище до половината път, преди да благоволи да се запали с ужасен пукот и шум! Но проработеше ли веднъж, той летеше като вихър.

Това бяха наистина щастливи дни. Простите ни мебели бяха купени от местния магазин, килимчетата не бяха персийски, а картините не носеха подписа на прочути майстори, и все пак ние се чувствахме много горди и много удобно в нашето малко царство. През студените нощи седяхме край пламтящия огън — въглищата бяха в неограничено количество и безплатни, увлечени в четене, разговори и спорове. Да, спорехме непрестанно и разгорещено за какво ли не. Колкото и невероятно да изглежда, жена ми стана много добра готвачка. Тя се прояви дори като умела градинарка: отглеждаше лалета и зюмбюли на микроскопичната остъклена веранда на къщата.

Тая зима имаше много слънчеви дни и когато бяхме свободни, скитахме по високите голи плата, които се простираха над „Долчинката“ и които ни очароваха със своята дива хубост. Там винаги духаше лек вятър, който опияняваше като старо вино и ме вдъхновяваше да цитирам, макар погрешно, Уолт Уитман: „Зефир се носи над полето, лъхне ли ме той веднъж, аз искам да живея вечно“. Човек сякаш изчезваше в чудния безкраен простор на тия равни места, обрасли с изтравниче, над които облаците се гонеха в надпревара. Скитахме се из тях така с часове и срещахме само следи от стада овце, докато прехвърляхме някой хребет и внезапно зървахме далече под нас градчето с неговите шахти. Тогава сядахме да си отдъхнем и с гордо вълнение търсехме да открием къщичката играчка, която беше наш дом.

По тия места прекарвах по-голямата част от свободното си време. През лятото правехме безкрайни разходки и събирахме мащерка за чай, а през есента аз вземах пушката на помощник-управителя на мината и излизах на лов за бекаси, които изхвръкваха като стрела — и не зная защо — винаги успяваха да ми се изплъзнат.

Лекарският ми опит растеше непрестанно. Междувременно се сприятелих с мнозина от пациентите си и с цената на няколко унизителни урока постепенно открих, че далеч не всичко зная. Главният лекар на околията, доктор Дейвис, беше не само много опитен медик с няколко отлични дипломи от Лондон, но и блестящ хирург. Когато се събирахме на консултации, Дейвис идваше с голямата си лъскава лимузина, карана от наемен шофьор, докато неговият по-млад колега пристигаше пеша или яхнал капризния си кален мотоциклет. В такива случаи Дейвис често възразяваше — много любезно, но авторитетно — на моите диагнози.

След подобни консултации скърцах със зъби през цялата вечер и сипех проклятия срещу моя достоен по-старши събрат. Но накрая внезапно скачах: „Дявол да го вземе, той беше прав, а аз сгреших! Това наистина бе туберкулозен менингит и трябваше да го открия още преди няколко дни! Аз не зная нищо, абсолютно нищо, но, казвам ти, ще се уча и ще науча всичко!“.

За моята публика, която се състоеше от един-единствен човек, зает с плетката си пред другия край на камината, тия думи може би изглеждаха израз на естествено огорчение, което щеше скоро да мине и да се забрави. За мене обаче не беше така: аз страшно се засягах и говорех най-сериозно. Дейвис показваше ясно колко много ми липсва още и аз съзнавах, че няма да напредна, докато не преодолея слабостите си.