Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Но нямаше време да се занимавам с тая мисъл, нямаше ни секунда за губене. Отворих чантата си, подредих инструментите и превръзките, приготвих две легенчета с карболов разтвор, после заедно с Евънс вдигнахме болната — тя не беше никак тежка — и я сложихме на голата маса. Във въздуха се разнесе острият мирис на упойката.

Светлината на петролната лампа, която Евънс държеше над мен, беше просто ослепителна, условията за работа бяха невъобразимо лоши. Когато извърших първия разрез в подутата кожа зад ухото, схванах, че ако направя само едно неточно движение, само една-единствена неточна преценка, ще пробия страничния синус, което би било фатално. Работех, воден повече от инстинкт и през цялото време усещах болезнено впития в мен див поглед на Евънс. Бях стигнал вече костта, крехката кост на черепа. С помощта на малко длето стигнах до антрума.

Тъканта беше по-еластична, отколкото можеше да се очаква при некротична кост, и нямаше никаква следа от гной. Дали изобщо имаше гной? Продължих бавно да навлизам все по-дълбоко. И тогава, тъкмо когато мислех, че ще трябва да пробия твърдата мозъчна обвивка и да стигна до самата мозъчна повърхност, гъста струя гной бликна през гъбестия слой на костта.

Грабнах една кюретка и изчистих бликналата материя, после остъргах кухината, дезинфектирах и я тампонирах с напоена с йодоформ марля. Довърших работата с трескава бързина. Подир пет минути болната се намираше отново на импровизираното си легло, като дишаше тихо и спокойно, сякаш спеше. Пулсът й се учести и лицето поруменя. Бях сигурен, че сега, освободена от смъртоносното инфекциозно огнище и подпомогната от младостта си, пациентката ми ще оздравее.

Прибрах чантата си, изпълнен с онова съзнание за успех, което спохожда толкова рядко нещастния провинциален лекар практикант, ободрен от мисълта, че съм се оказал прав, че съм постигнал нещо от жизнено значение въпреки лошите условия, и погледнах към Евънс. Той стоеше пак до масата, при която доскоро беше стоял неподвижен и ням, впил очи в мен. Открих, че намръщеният му израз бе изчезнал от мургавото му лице, по което сега се четеше някакво странно смущение. Казах кратко и с мрачно задоволство:

— Детето е спасено.

В момента той не отговори; после промърмори:

— Наистина. Сега изглежда по-добре.

Схванах, че е обхванат от някакво ново чувство — чувството на благодарност. Не зная защо, но като го наблюдавах така как движи неловко и със смутено лице дългите си големи ръце, гневът ми се стопи. Той беше страшно развълнуван от мисълта, че дъщеря му ще оздравее. Кимнах, вече по-меко, към жената, която беше притеглила стол до леглото, и му казах:

— Не забравяйте едно. Жена ви ме повика тука на своя глава.

Тъмният му поглед проследи моя с огромна изненада.

— Не ви разбирам. Това е Гуинет, нашата прислужничка. — После добави: — Тя не знае английски, а само уелски.

Погледнах го втренчено.

— За бога, човече — възкликнах аз, — нима не знаете кой ме е повикал тука? Тя ми телефонира и ме помоли настойчиво да дойда веднага.

Евънс ме изгледа още по-изумено.

— Тука няма телефон. Цели мили наоколо няма телефон.

Един поглед беше достатъчен, за да се уверя, че говори истината. Зави ми се свят. Обърнах се към него объркан:

— Боже мой, нима не разбирате, че жена ви ме помоли да дойда при вас? Та тя ми се обади едва преди няколко часа. Чувате ли? Попитах я коя е и тя ми отговори ясно, че е вашата съпруга.

Евънс се изчерви силно и се изправи над мене със стиснат юмрук. Мислех, че след миг ще ме повали на земята. Но той се овладя, макар и с голямо усилие.

— Виждам, че не знаете нищо за жена ми… — Той млъкна и впи изпитателно кървясалите си очи в изуменото ми лице. — Не са ли ви казвали, че… че стана така, защото… не исках да повикам лекар?… Жена ми почина в тази стая преди пет години.

Бих искал да завърша с тая случка, в която се говори за свръхестествени телефонни повиквания и драматични съобщения от отвъдния свят, като оставя всичко забулено в мистична мъгла. Тогава навярно бих получил цял куп благодарствени писма от моите приятели спиритисти, от теософски дружества и други организации, посветени на изучаването на окултния свят. Уви, чувството ми за почтеност ме принуждава да разкрия истината, която узнах след кратко време.

Дъщерята на Евънс имала приятелка, една самотна жена, която познавала трагичната история на семейството; тая приятелка чула за тежкото състояние на момичето и в последния момент събрала смелост да ми се обади, като използвала името на покойницата, за да не бъде открита по-късно от самия Евънс.