Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Беше най-лошото време през годината и да работиш от сутрин до вечер, като тичаш от един участък до друг, бе истинско робство. Въпреки това, сякаш напук, тъкмо тоя непосилен труд ме подтикваше да остана. Как бих могъл да изоставя стария човек в подобно време?

Късно една януарска нощ, след като бях прекарал особено изтощителен ден, влязох тежко в трапезарията, смъкнах обущата си, обух леките си чехли и се тръшнах на стола, отпускайки се за момент с огромна въздишка на облекчение пред пламтящия огън; после поех мълчаливо чинията с димяща супа, която Джанет донесе от кухнята, след като чу, че се прибирам. Вън вятърът виеше и вилнееше в тъмнината и запращаше в прозорците ледени зърна, които барабаняха като далечна стрелба.

„Моля ти се, Господи — помислих си, като потръпнах леко, — не искай от мен да излизам тая нощ отново.“ И безцеремонно засърбах парещата супа, без да се отдалечавам от огъня.

След половин час се върна и Камерън, също така ужасно изтощен; слабото му, обрулено от вятъра лице изглеждаше изопнато от умората и студа, раменете бяха увиснали и целият му вид беше направо трагичен. Той пристъпи бавно към огъня и протегна ръце; от мокрите му дрехи излизаше пара. Мълчанието в стаята беше наситено с взаимно съчувствие, със съзнанието за общите ни усилия и за работата, която вършехме в обстановка на толкова затруднения и пречки. След момент той ми кимна с продължителна въздишка, отиде до шкафа и си наля малко уиски, в което сложи захар; после пристъпи до камината и взе от котлето, което пееше непрекъснато над огъня, млясна устни, сипа малко вода и си приготви умело пунш. Погледът му сякаш изразяваше благодарност към провидението за тия дребни удоволствия, които имахме в своя живот. Но, уви, тъкмо когато поднасяше с наслада горещата напитка към устата си, телефонът иззвъня.

— Дявол да го вземе! — промърмори старецът и остави пунша, без да го докосне. И двамата се заслушахме тревожно със съзнанието, че този проклет звънец може да означава ново повикване навън в ледовитата мрачна нощ.

Минаха две напрегнати минути; после влезе Джанет и погледна не мен, макар че нощните посещения извършвах обикновено аз, а доктор Камерън; в очите й се четеше явен упрек.

— Обажда се мистър Кюри от Ланглоун — съобщи тя като поклащаше неодобрително глава. — Чакали са ви цял ден… И сега питат дали изобщо смятате да отидете. — Джанет скръсти ръце на гърди и погледна стария доктор, като учителка, измамена от любимия си ученик.

Камерън изпъшка. После въпреки сдържаността си изригна ново проклятие:

— Дявол да ме вземе, какъв съм идиот! Какво, за бога, съм мислил, та да забравя за Нейл Кюри? И то след като днес минах на два пъти край къщата му!

Аз седях мълчалив. Познавах добре отчаянието, което обхваща лекаря, когато пропусне някое посещение през усилен ден и трябва да се повлече отново, за да поправи опущението. Изгълтах набързо остатъка от супата и посегнах за обущата си, но Джанет ме спря с жест.

— Няма смисъл да ходите вие. В Ланглоун са много уплашени и ще отворят вратата само на доктор Камерън.

При това изказване, направено така безстрастно от Джанет, потъмнялото набръчкано лице на Камерън стана още по-тъмно.

— Дявол да ме вземе — възкликна той, сериозно разтревожен. — Нейл мисли, че съм го пренебрегнал.

После сложи чашата си върху камината и закопча решително палтото си.

— Нека отида вместо вас — обадих се настойчиво аз. — Вие сте изтощен до смърт.

— До смърт или не — отвърна Камерън, — отивам! Нейл няма да се успокои, докато не ми види носа.

— Ще повикам Джеми с кабриолета — рече практичната Джанет. — След пет минути ще бъде тук.

— Не — изръмжа Камерън. — Джеми е уморен, а животното е съвсем изтощено. До Ланглоун няма и една миля. Ще отида пеша. И веднага ще се върна.

Камерън настоя на своето, въпреки усилията ми да го разубедя. Нейл Кюри беше един от най-старите му приятели, член на въдичарския клуб, видна личност в селото и в момента лежеше от остра жлъчна атака. Камерън вдигна яката на палтото си и излезе решително от къщи. Заслушах се в свистенето на вятъра вън и почувствах, че ме обхваща неясна тревога. И наистина, когато един час по-късно Камерън се върна, стори ми се, че безпокойството ми е било оправдано. Старият човек беше посинял до ушите и съвсем изтощен. Въпреки това заекна победоносно:

— Смятам, че уредих недоразумението. Обясних на Нейл как е станало. За бога, не забравяйте да ме подсетите сутринта да го видя пак.