Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Към шест часа сутринта бях събуден от едно ранно повикване. Засегнат дълбоко от упрека на Камерън, който все още ме измъчваше, и обхванат от нетърпение да се оправдая, посрещнах с радост съобщението, облякох се набързо, взех чантата с инструментите, качих се на кабриолета и тръгнах по дългия път към Маркли.

Мека мъгла лежеше над залива и покриваше като с плащ напъпилите дървета. Утрото беше толкова чисто и тихо, че сърцето ми недоволно трепна. Джеми, кочияшът, направи един-два опита да ме заприказва, но аз не бях в настроение за разговор. Седях свит на мястото си и мълчах.

„Занемарявал съм бил работата си — мислех си горчиво, изпълнен с възмущение и разкаяние. — Ще му покажа, че не съм такъв човек!“

Обхванат от тия мисли, не усетих как един час по-късно се озовах пред варосаната къщичка на Джордж и Елизабет Далас, която се намираше край залива под Маркли, в една долчинка, обрасла с изтравниче. Елизабет, почтена и способна жена, беше прислужничка в Дъндръм касъл; беше вече четиридесетгодишна, когато Далас, един от овчарите в имението, се ожени за нея. Бракът се оказа щастлив и сега, за голяма изненада на пророците, Елизабет очакваше дете. Бях я преглеждал няколко пъти напоследък в кабинета и знаех, че е готова на всичко, „за да се оправдае“ и да дари съпруга си със син.

Когато пристигнах, заварих я в родилни мъки, макар че крайният момент не беше още дошъл; около нея се суетеше старата й майка. Вън, при задната врата, се разхождаше Далас, разтревожен и неспособен за никаква работа. Можах да го зърна от прозореца на мъничката спалня, докато свалях сакото и навивах ръкавите на ризата. Очакваше ме много работа, която щеше да трае дълго.

Мина бързо един час, утринта се сля неусетно със следобеда. Болките на пациентката, слаби в началото, се засилиха и станаха по-продължителни. Личеше вече, че случаят няма да бъде лек. Възрастта на Елизабет, условията и напрегнатото й желание да изпълни достойно задачата си и да роди хубаво и здраво бебе, всичко това затрудняваше работата ми. А и сърцето й не беше в особено добро състояние.

Свечеряваше се. Най-после настъпи моментът за действие. Взех маската и етера и приспах нещастната жена. А това беше само началото! В продължение на цял час се борих със затрудненията и опасността, преди да извърша клиничното раждане. И тогава, уви, пролича, че голяма част от усилията ми са били напразни. Детето беше съвсем бледо и неподвижно. От гърдите на старата жена се изтръгна въздишка.

— Господ да ни е на помощ, докторе, малкото изглежда мъртво!

От челото ми струеше пот; бях дълбоко загрижен, защото самата майка не изглеждаше добре. Отстраних маската от лицето й и инжектирах необходимите възстановителни средства; най-после успях да я свестя. Когато видях, че опасността е минала, обърнах се веднага към детето; то лежеше все още неподвижно и безжизнено, повито в грубо одеяло, в долния край на леглото.

— Боже мой, боже мой! — стенеше старицата, полюлявайки се отчаяна напред-назад. — Като си помисля само, че се роди мъртво, докторе! И при това момче. А тя едва ли ще може повече да ражда!

Прекъснах я грубо:

— Донесете ми гореща вода. И студена.

В същото време започнах да прилагам изкуствено дишане на безжизненото дете. Когато ми донесоха легените, вдигнах крехкото отпуснато телце и го потопих в горещата, а после в леденостудената вода. Повтарях много пъти тая операция и се мъчех да събудя живота в детето чрез шок, като междувременно не спирах и изкуственото дишане; работех настървено, трескаво, с някакъв особен гняв. Работех като обезумял, докато най-после, когато всичко вече изглеждаше загубено, от детето се изтръгна слаб, едва доловим спазматичен плач.

Сякаш в отговор, от пресъхналите ми устни се отрони някакъв стон. Увеличих още повече усилията си. Последва второ хлипане, после трето, този път малко по-силно… детето потрепери леко и след това започна да диша — слабо, но равномерно. Обхвана ме някаква огромна вълна на щастие, а старата жена нададе благодарствен и радостен вик.

— Диша, докторе! — издума задъхано тя. — О, боже небесни, детето оживя!

След един час малката спалня, спретната и пречистена от атмосферата на страдание и скръб, доби отново приятния си и приветлив вид; леглото беше оправено, огънят в огнището гореше весело, а майката, усмихната и бледа, притиснала дишащото бебе към гърдите си, следеше всичките ми движения с плувнали в сълзи очи, с които изразяваше боязливата си благодарност.