Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

— Много е мило от ваша страна, че се занимавате с такъв глупак като мене. Знаете ли, че преди да ви видя, бях говорил само с домоуправителя? Всъщност дори и той не благоволи да ми отговори. Само ме погледна и притвори очи като архиепископ.

Тя се засмя тихо и гърлено.

— Това е, защото не познавате никого. Трябва да предприемете нещо.

И тя махна с лъжичката си към един млад мъж, който минаваше край нея.

— Морис, нима не познавате нашия нов лекар?

В продължение на пет минути мис Малкълм ме запозна с половин дузина мъже. Скоро се убедих, че тия хора не са сноби, а твърде естествени и любезни човешки същества. Аз не бях вече чужденец в тяхната среда. Бях един от тях.

Танцувах отново валс с мис Малкълм. Свириха „Синият Дунав“. Беше божествено.

— Вие наистина танцувате добре — каза ми тя непринудено.

Почувствах, че се изчервявам от удоволствие.

По-голямата част от вечерта танцувах с мис Малкълм. Тя ме запозна с мнозина от присъстващите мъже, но жените, на които ме представи, бяха — по една случайност, разбира се — твърде възрастни, за да танцуват. При това този факт нямаше никакво значение за мене. Аз исках да танцувам именно с нея. Стъпките ни хармонираха чудесно.

Прекарах великолепна вечер. Успях да изляза от черупката си, бях весел, оживен и духовит. В Танокбре се върнах не в единадесет, както бе предполагал Камерън, а в четири часа сутринта. Преди да си тръгна от замъка Дъндръм, попитах мис Малкълм дали мога да я изпратя до къщи. Тя поклати лукаво глава.

— Тази нощ оставам тука. Но трябва да ме посетите, когато се върна вкъщи. Знаете къде живея. В оная смешна стара полукръгла постройка зад Ноухил парк. Елате вечер, когато сте свободен, тогава е най-удобна и за мене.

На другата сутрин на закуска бях бодър и свеж като маргаритка, изпълнен с впечатленията от предишната нощ.

Старият Камерън ме изгледа.

— Само един младеж може да танцува цяла нощ, без да се мръщи сутринта на овесената си каша — забеляза поучително той. — Изглежда, че сте прекарали много добре.

— Прекрасно — възкликнах аз оживено.

— Да, да, разбирам. Запознахте ли се с някои от местните благородници?

— С мнозина.

— Хайде, разправете ми. Това е отлично, отлично. Може би лорд Синклер ще ви повика следния път, когато има шарка.

Почувствах, че се изчервявам. Тая проклета червенина, която се дължеше на ускорено кръвообращение, винаги ме издаваше.

— В действителност — подхвърлих аз с изкуствено равнодушие — по-голямата част от вечерта танцувах с братовчедката на лорд Синклер.

— С братовчедката на милорда?

— Точно така, с мис Малкълм.

— Мис Малкълм! — повтори като ехо Камерън и побърза да прикрие изумлението си, като се зае да разрязва усилено печената риба. — Да, да, тя е някаква роднина на лорда. Макар и не първа братовчедка, не, не. Но е мила женица.

— Да, прекрасна! Чудесна девойка.

Този път Камерън едва не получи припадък. Задави се, изплю хапката си и се закашля гръмогласно.

— Тия проклети риби! — успя да издума най-после той. — Пълни са с кости… Та какво казвате за мис Малкълм?

— Само това, че е чудесна девойка — отговорих разсеяно аз. — Трябва тия дни да я посетя.

Камерън тръсна решително глава.

— Имате премного работа, за да си позволявате подобни неща. Вие сте лекар на практика, драги мой. А не някакъв трубадур.

И без да забрави думите си, доктор Камерън ме накара да работя следните няколко дни като истински роб. Беше така безмилостен, че цели две седмици все не ми оставаше почти нито един свободен час, през който бих могъл да посетя мис Малкълм. По това време обаче се получи едно писъмце на семпла матирана хартия с необрязани краища, която излъчваше лек дъх на върбина:

Очаквах, че ще дойдете да ме видите като приятел. Сега, уви, трябва да ви повикам като лекар. Не се чувствам много добре. Нищо сериозно. И все пак неприятно. Елате вечерта, ако имате възможност, и ще ви поднеса кафе.

Помирисах хартията. Какъв очарователен парфюм! Значи беше болна, горката девойка, а аз я бях изоставил най-безсрамно. Да, това беше лошо, много лошо.

— Имам визитация у мис Малкълм — съобщих на Камерън по време на обяда.

Старият лекар вдигна рязко вежди, като че ли се канеше да изригне някакво проклятие. Но не каза нищо.

— Разбира се, ще отида — добавих аз спокойно.

Мълчание.

— Ще отида да я видя…

— Довечера! — сопна се Камерън. И свеждайки глава, започна да сърба шотландския бульон като сомнамбул.