Арчибалд Кронин - Приключения в два свята

Останах възхитен от къщата на мис Малкълм още щом влязох в нея. Тя беше — както самата домакиня и нейната хартия за писма — очарователна, просто очарователна. Това не беше вила — такова определение би звучало наистина обидно в случая — а чудна стара постройка от потъмнял червен пясъчник във формата на полумесец с едно стъпало пред главния вход; стаите бяха големи и просторни, мебелите говореха за изтънчен вкус.

Мис Малкълм бе пътувала много и беше донесла цял куп неща от различни страни.

„Харесвате ли рисувания ми шкаф? Не е лош, нали? Купих го от една малка странноприемница в Тирол.“ Или: „Погледнете тия стари свещници. Взех ги от една чудна мила старица в Бретан“.

Мис Малкълм седеше полуизлегната на стол край камината в гостната стая. До нея беше поставен стар сребърен поднос с фини порцеланови чаши и кафеник в джорджийски стил.

— Невернико! — възкликна тя оживено. — Ако не се бях разболяла, нямаше да ви видя втори път.

Започнах да протестирам.

— О, не, мис Малкълм! Отдавна исках да ви посетя, обаче бях много зает. Но кажете ми от какво се оплаквате.

— Боя се, че прекалихме с танца оная вечер. Сърцето ми… Дребна работа, разбира се, съвсем дребна.

Прегледах обезпокоен сърцето й. Когато навеждах глава към нея, тя притвори очи. Не открих нищо особено тревожно — може би само лек шум, без някакво забележимо увреждане. Изправих се и й казах внимателно:

— Имате нужда от малко спокойствие. Това е. Трябва да почивате известно време. И да вземате ободрителни средства. Аз сам ще ви ги приготвя. Доверете се на мене. Ще се погрижа за вас.

Тя ми благодари и добави:

— Сърцето ми не е много добре още от дните, когато се катерех по швейцарските планини. Иначе съм здрава. Съвсем здрава.

Докато мис Малкълм ми поднасяше кафето, аз й говорих за зимните спортове, и двамата се съгласихме, че имам чудесни данни за тях. Кафето беше чудесно, не като това на Джанет, което бе хубаво „домашно“ кафе, а силно и ароматно, наситено с особено приятно благоухание, което караше човек да си мисли неволно за Турция, Самарканд и за харемите на Ориента. Домакинята ме помоли настойчиво да запуша лулата си. Обожавала лулите. После приказвахме за пътешествия, за очарователните екзотични страни на Изтока, за книги. Тя говореше умно, забавно и увлекателно. Беше чела много. От време на време вмъкваше по някоя френска или немска фраза — съвсем непринудено.

Разбира се, аз не бях забравил оная мила и вярна мургава девойка с блестящите очи, която сега работеше упорито над последните си изпити по медицина и която ми се беше клела нежно, че ще бъде моя; въпреки това сега гледах мис Малкълм с особено чувство. Наистина тя беше твърде слаба, а влажните й кестеняви очи прекалено големи, с жълти точици по очните ябълки и тъмнокафяви сенки под тях. При това зъбите й бяха доста изпъкнали, кожата на врата й беше някак си суха, а носът й, наблюдаван от известни положения, изглеждаше малко изострен. Но в нея имаше нещо одухотворено и тя умееше да се държи по начин, който просто не позволяваше да я разглеждаш критично. Имаше чудесни, добре гледани ръце. Беше елегантна, уверена в себе си, сигурна в съжденията си и добре възпитана. Тя събуждаше у мене някак си съзнание за собствените ми качества, чувство, че просто пропилявам способностите си в това жалко шотландско планинско селце. Под нейно влияние започнах да презирам Танокбре. Беше десет часа, когато станах да си вървя. Обещах да се отбия непременно следващата вечер. На сбогуване тя стисна леко ръката ми.

На другата вечер пак „се отбих“ у мис Малкълм; на следващата — също; и на следващата. Това бяха професионални визити, както подчертаваше самата тя и добавяше, че е добре обезпечена материално; настояваше да я третирам като обикновена пациентка и всеки път, преди кафето и разговорите, преслушвах най-старателно сърцето й.

Десетина дни по-късно Камерън влезе при мене в кабинета. Затананика нещо и след това внезапно каза рязко:

— Много често посещавате мис Малкълм.

— Да, вярно — отговорих аз изненадан. — Попреуморила е малко сърцето си.

— Сърцето си? — повтори той сухо. — Разбирам, разбирам. Значи професионални посещения!

— Естествено! — възкликнах възмутено. — Защо ме гледате така? Аз се държа съвсем коректно с мис Малкълм. Но ако искате да знаете, тия посещения ми доставят огромно удоволствие. Тя страшно е интелигентна…

— Нима вече сте оплетен от тая проклета жена? — попита рязко Камерън.